Кирил Гунев е юрист, финансист и политик през 20-те, 30-те и първата половина на 40-те години на ХХ век. Завършва право в Париж през 1909 г. След завърщането си работи като съдия. Между 1919 и 1920 г. е съдия в София.

Обвинител към Третия държавен съд

По собствените му думи, произнесени пред „народния съд”, след Първата световна война се е определил като антантофил (подкрепящ военния блок на Франция, Великобритания и Русия). След войната взима участие в работата на Третия държавен съд функциониращ от януари 1920 г. до Деветоюнския преврат  през 1923 г. на основата на Закона за наказване на виновниците за националната катастрофа, приет от правителството на БЗНС.

Гунев работи като държавен обвинител към този съд заедно с Петко Стоянов, министър на финансите в правителството на ОФ след 9 септември 1944 г. Участва в завършването на съдебното дирене в течение на две, водено за осъждане на виновните за участието и поражението на Царство България в Първата световна война.

В Министерството на финансите и БНБ

В периода 1920-1924 г. е главен юрисконсулт на Министерството на финансите. След това постъпва на работа в БНБ като администратор. По-късно е назначен за директор на централното управление, а от октомври 1932 г. до декември 1935 г.  

В периода 1935-1938 г. е избран за министър на финансите в първото и второто правителство на Георги Кьосеиванов.

От 14 ноември 1938 г. до 1 юни 1944 г. е управляващ БНБ, а от 10 август 1944 г. до ноември 1944 г. е неин управител.

Подсъдим по „народния съд”

На 13 ноември 1944 г. Кирил Гунев е привлечен като обвиняем от Десети  върховен състав на  „народния съд”, който води съдебния процес срещу различни държавни служители за т. нар. вредителство.

На 21 март 1945 г. Десети  върховен състав дава ход на съдебния процес. Кирил Гунев не се признава за виновен. Пред съда заявява:

„Принцип в наказателното право е, че всеки отговаря само за собствените си дела. Новият закон за народния съд не прави никакво изключение от това право. Освен стриктното изпълнение на законни разпореждания по отношение на Германия, не съм си мръднал пръста в полза на тая държава и че напротив, било с пасивна съпротива, било с редица мои действия съм реагирал срещу опитите ѝ за икономическо заробване на България.”

След като е признат за виновен и осъден на 15 години строг тъмничен затвор, умира през 1949 г.