Съдебният процес за лагерите на комунизма
Малко след краха на комунистическия режим в България през ноември 1989 г. се дава публичност на престъпленията, извършвани в лагерите по време на управлението на БКП (1944-1989). Тогава се дава гласност на въдворяването на политическите противници на комунистическата партия в концлагери, наречени от БКП трудово-възпитателни общежития (ТВО) от 1945 г.
Разпространена е информацията за наличието на над 40 лагери в цялата страна, като първите публикации през 1990 г. акцентират върху най-големия лагер за политически противници „Белене”, както и за лагерите „Слънчев бряг” край Ловеч и женския му филиал в Скравена, действали в периода 1959-1962 г.
Следствието за престъпленията в лагерите е образувано през март 1990 г. от Прокуратурата на въоръжените сили към тогавашната Главна прокуратура след публикации в пресата. Разследването се ограничава до лагера край Ловеч, тъй като за останалите лагери следствието не успява да открие архивна документация.
През април 1990 г. Народното събрание с председател Станко Тодоров, в което приема поправка в Наказателния кодекс (НК) специално за престъпленията в Ловешкия лагер (виж повече в секцията „Места на памет”, публикацията „Лагерът „Слънчев бряг”. С нея давностният срок за убийство на две или повече лица е увеличен от 20 на 35 години. Последният комунистически парламент обаче удобно „пропуска” да придаде обратна сила на текста и той остава неприложим. Военната прокуратурата прекратява следствието поради наличието на изтекла давност за извършените престъпления.
Прокуратурата търси и други правни възможности да подведе под отговорност бившето ръководство на лагера и отговорникът му в МВР-ДС Мирчо Спасов, бивш зам.-министър на вътрешните работи по време на функционирането на лагерите край Ловеч и Скравена.
Магистратите стигат до извода, че по време на управлението на Живков в Наказателния кодекс (НК) е предвидено да не се погасява давността при престъпления срещу човечеството, но не и при престъпления срещу човечността. Тази тънка юридическа формулировка води до разминаване с Общата декларация за правата на човека на ООН от 1966 г., която България ратифицира през 1976 г.
Отсъствието на наказателен състав за престъпления срещу човечността се оказва в разрез и с редица други международни конвенции за престъпления против човечеството и изтезанията, към които България се е присъединила.
Една такава поправка би се отнесла към Международния пакт за гражданските и политическите права, посочващ, че нищо не може да пречи „едно лице да бъде осъдено за действие или бездействие, което по време на извършването му е съставлявало престъпление, съгласно общите правни норми, признати от всички народи”.
Новият главен прокурор Мартин Гунев, избран през 1990 г. възобновява следствието за лагерите, като сезира 7-то Велико Народно събрание, сформирано след първите свободни избори, да произнесе по проблема с давността. Той настоява парламентът да тълкува поправката на чл. 80, ал. 1 от НК за увеличения давностен срок. Държавният обвинител формулира три хипотези. Първата е, че изменението се отнася за бъдещи престъпления. Втората, че поправката обхваща всички престъпления, извършени след 1955 г. И третата, че давността за престъпления като тези в лагерите не е могла да тече до 10 ноември 1989 г.
ВНС не се произнася и не дава никакъв отговор. По същия проблем Върховният съд отклонява искането на главния прокурор за издаване на тълкувателно решение по казуса. Отказът на Върховния съд е мотивиран с „липса на противоречива практика”. Следствието отново е прекратено.
Делото е възобновено наново през пролетта на 1992 г., след като за главен прокурор е избран Иван Татарчев. Той се разпорежда да бъдат арестувани всички живи бивши ръководители на лагера и надзиратели и повдига обвинение срещу Тодор Живков. През есента на същата година обаче Татарчев прекратява обвинението срещу бившия генерален секретар на БКП.
Обвинителният акт на Прокуратурата на въоръжените сили посочва, че са събрани доказателства за извършването на 14 умишлени убийства (от общо 147 открити смъртни актове на лагеристи в лагера край Ловеч, бел. ред.). Подсъдими по делото стават Мирчо Спасов, бивш зам.-министър на вътрешните работи, началникът на лагера Петър Гогов, като двамата са обвинени в длъжностно престъпление, офицерът от Държавна сигурност о.з. лейт. Николай Газдов, отговарящ за лагера, обвинен за 12 убийства, зам.-началникът на лагера Цвятко Горанов – за 6 убийства (той почива в дома си при мярка за неотклонение домашен арест още по време на следствието) и надзирателката Юлияна Ръжгева, обвинена за извършването на убийствата на две лагеристки.
Пред следствието Мирчо Спасов прави признанието: „От днешно време преценявам, че беше нереално да се изпращат в лагера лица без присъди, но по това време не мислех така. Ние – Политбюро на ЦК на БКП и нашето министерство – силно копирахме съветските другари, техния опит. През 1959 г. бях най-младият заместник министър на вътрешните работи и ме натовариха да отговарям и създам лагера край Ловеч”.
На 8 юни 1993 г. състав на Военна колегия на Върховния съд с председател полк. Николай Чирипов дава ход на делото, по което прокуратурата събира общо 48 тома материали, като определя, че ще се произнесе за давността в края на съдебния процес. Така съдът дава възможност да се стартира делото и да се публичност на разкритите престъпления.
Лично главният прокурор Иван Татарчев пледира в съдебната зала за издаването на смъртни присъди на всички подсъдими. Месец след началото на делото 82-годишният Мирчо Спасов също почива. През септември 1993 г. съдът намира, че съществува процесуална пречка за продължаване на процеса (дотогава генералското звание на Спасов по време на извършване на престъпленията дава основание на Върховния съд да води делото), прекратява го и изпраща делото по компетентност на Плевенския военен съд.
Същата година делото е върнато във Върховния съд, но през следващите шест години процесът е миниран от липсата на съдебни заседатели, избирани от Народното събрание. Бездействието на парламента демонстрира безразличието и незаинтересоваността на различните парламентарни мнозинства през този период. Едва през 1999 г. 38-то Народното събрание приема решение за избор на съдебни заседатели. Минават още 20 месеца, докато мнозинството на Обединените демократични сили гласува избора.
След това делото е подновено отново. С решение от 11 юли 2002 г. обаче състав на Върховния съд го прекратява, като в мотивите си посочва стария основен проблем – изтеклата давност.
Мнозинствата на политическата организация, определяща се като дясна и антикомунистическа, а след това прераснала в партия СДС в парламента през 1991-1992 г. и през 1997-2001 г. не почерпват опит от други страни като Германия, където парламентът приема, че за престъпленията, извършени на територията на бившата ГДР по време на режима не може да тече давностен срок.
Единственото наказание за подсъдимите Николай Газдов и Юлияна Ръжгева е тригодишният престой в следствения арест, толкова, колкото е съществувал и концлагерът край Ловеч.
БСП като правоприемник на БКП се задоволява с изключването на Мирчо Спасов от партията още в края на 1989 г. Председателят на Държавния съвет Петър Младенов през март 1990 г. му отнема генералското звание и всички награди за допуснатите извращения в лагерите Ловеч и Скравена. Наследниците на компартията обаче не се извиняват на българското общество за извършваните престъпления в лагерите на комунизма.
През септември 2015 г., 26 години след началото на демократичните промени в България, 43-то Народно събрание премахва давността за наказателно преследване на престъпления на комунизма с промяна в Наказателния кодекс.
Поправката е подкрепена с гласовете народните представители на дясноцентристката партия ГЕРБ, дясната политическа коалиция Реформаторски блок и либералната партия ДПС.
Според измененията съдебните власти се задължават да възобновят прекратените поради давност престъпления и да завършат започнатите разследвания. За съдебния процес за престъпленията в лагерите обаче е прекалено късно, тъй като всички подсъдими, изправени на подсъдимата скамейка през 1993 г., са вече починали към 2015 г.
