Лагерите при комунизма
БКП използва лагерите за въдворяване без съд и присъда, като средство за разправа с политическите си противници, след като влиза във властта на 9 септември 1944 г. Първият лагер* е създаден до гр. Сандански – гара Свети Врач през януари 1945 г. В следващите години местата за насилствено въдворяване се разпростират на цялата територия на страната, като по-известните са лагерите „Росица”, „Куциян”, „Богданов дол”, „Николаево”, „Ножарево”, „Босна” и др. Първият документ за създаването на концентрационните лагери в България в условията на съветска окупация на страната и управление на Отечествения фронт е Наредбата-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица, приета на 20 декември 1944 г. Общият брой на лагерите е най-малко 44, като през тях минават хиляди (точният брой не е установен и към 2015 г., бел. ред.).
В архива на МВР-ДС са запазени документи за съществуването на секретно място за задържане на лица от ДС край Пазарджик, обозначено като лагер „С” (секретен). Той действа в периода 1947-1949 и се използва за вербуването на различни лица от етносите за нуждите на контраразузнаването в Държавна сигурност, но скоро след създаването му в него започват да се изпращат всякакви хора. През лагера „С” преминават няколко хиляди души, десетки са загиналите. При закриването му по-голямата част са въдворени в Трудово-възпитателно общежитие „Белене”, а на 6 души, членове на ВМРО, оцелели от самото начало, им е наложен доживотен арест без съд и присъда, с мотива, че са станали свидетели на убийствата в лагера.
През 1949 г. с поверително решение на комунистическото правителството на Васил Коларов на остров „Персин” на река Дунав до тогавашното село Белене се създава трудово-възпитателно общежитие (ТВО), което се превръща в най-големия лагер за политически лица. След изграждането му всички политически противници на комунистическата партия са събрани в него.
