Лагерите при комунизма
БКП използва лагерите за въдворяване без съд и присъда, като средство за разправа с политическите си противници, след като влиза във властта на 9 септември 1944 г. Първият лагер* е създаден до гр. Сандански – гара Свети Врач през януари 1945 г. В следващите години местата за насилствено въдворяване се разпростират на цялата територия на страната, като по-известните са лагерите „Росица”, „Куциян”, „Богданов дол”, „Николаево”, „Ножарево”, „Босна” и др. Първият документ за създаването на концентрационните лагери в България в условията на съветска окупация на страната и управление на Отечествения фронт е Наредбата-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица, приета на 20 декември 1944 г. Общият брой на лагерите е най-малко 44, като през тях минават хиляди (точният брой не е установен и към 2015 г., бел. ред.).
В архива на МВР-ДС са запазени документи за съществуването на секретно място за задържане на лица от ДС край Пазарджик, обозначено като лагер „С” (секретен). Той действа в периода 1947-1949 и се използва за вербуването на различни лица от етносите за нуждите на контраразузнаването в Държавна сигурност, но скоро след създаването му в него започват да се изпращат всякакви хора. През лагера „С” преминават няколко хиляди души, десетки са загиналите. При закриването му по-голямата част са въдворени в Трудово-възпитателно общежитие „Белене”, а на 6 души, членове на ВМРО, оцелели от самото начало, им е наложен доживотен арест без съд и присъда, с мотива, че са станали свидетели на убийствата в лагера.
През 1949 г. с поверително решение на комунистическото правителството на Васил Коларов на остров „Персин” на река Дунав до тогавашното село Белене се създава трудово-възпитателно общежитие (ТВО), което се превръща в най-големия лагер за политически лица. След изграждането му всички политически противници на комунистическата партия са събрани в него.
През 1952 г. , когато първи секретар на БКП и министър-председател е Вълко Червенков там се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. Задържани за „контрареволюционна дейност” са 1732 лица, а за криминални прояви – 181. След смъртта на Сталин през 1953 г. по-голямата част от въдворените по политически причини са освободени.
Започналият процес на десталинизацията в България принуждава висшето партийно ръководство през септември 1953 г. да преустанови въдворяването на политически противници в ТВО „Белене”. Този процес обаче се оказва нетраен и лагерът е активиран отново след събитията в Унгария през есента на 1956 г., когато комунистическият режим в България се опасява народът да не последва примера на унгарското общество. По това време в България като първи секретар на БКП е утвърден Тодор Живков.
Въпреки че обществените процеси в България са далеч от народната революция в Унгария, под ръководството на Живков Политбюро на ЦК на БКП взима решение за изселване от столицата на всички обществено опасни лица със секретен протокол „Б” №9 от 17 ноември 1956 г. В него е записано: „Да се въдворят в ТВО „Белене” най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове”. Според архивните документи от въдворените в лагера „Белене” през ноември 1956 г. обаче най-многобройни са бедните и следно заможните селяни, оказали съпротива за насилствената колективизация.
Живков лично потвърждава следването на линията за въдворяване в ВТО и по отношение на друга категория лица. По негов доклад през януари 1958 г. Политбюро приема решение за засилване на борбата против т. нар. хулиганските прояви. Въпреки че по това време партията има контрол върху милицията, прокуратурата и съдебната власт не е възприето тези прояви да се наказват по съдебен път, както и извършените арести да са потвърждават с прокурорски и съдебни решения.
Вместо това са дадени разширени правомощия на МВР-ДС да „изпраща” провинилите се в ТВО и да ги превъзпитава чрез трудова принуда. Партийното виждане гласи следното: „С цел да се засили борбата против някои зачестили хулигански прояви Политбюро счита за целесъобразно др. Георги Цанков [министър на вътрешните работи] да организира въдворяването на принудителен физически труд отявлени и вредни за обществения ред хулигани, крадци, рецидивистки и други разложени елементи”.
Политиката на изселване и въдворяване по политически причини, продължена и от новото ръководство на БКП в лицето на Тодор Живков, е критикувана на Запад и носи изключително негативен външнополитически ефект за образа на комунистическото управление по това време в България. Публичната декларация на министър-председателя Антон Югов, че в страната не съществуват лагери, направена пред западни журналисти, принуждава през август 1959 г. Политбюро да разпусне лагера „Белене”. Оттам са освободени всички хора, въдворени по политически причини, както и близо 1000 души с криминални прояви.
Задържани остават 166 лица, определени от властта като „непоправими рецидивисти”. Министърът на вътрешните работи Георги Цанков предлага на Политбюро, ръководено от Тодор Живков, решението, „че за по-правилното и по-ефективно водене на борбата срещу криминалните рецидивисти и хулиганите е целесъобразно да се разреши сега – временно МВР в отделни случаи за лица по много прецизна оценка, които са станали нетърпими за обществото поради многобройните нарушения от тяхна страна на спокойствието на гражданите, да ги изпраща на принудителен физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни”.
По този начин въпросните 166 лица поставят началото на лагера край Ловеч, формиран под наименованието Трудовата група – Ловеч, филиал на ТВО „Белене” с щатен състав 7 офицери и 83 старшини – охрана и надзиратели. Лагерът се формира със знанието и одобрението на Тодор Живков след разговор с министър Георги Цанков. Когато през 1962 г. в Политбюро трябва да се вземе решение за отговорността за убийствата в лагера Георги Цанков заявява пред членовете на висшето партийно ръководство, че още през 1959 г. Живков е информиран за новия лагер:
„През 1959 г. ние разгледахме обстановката в страна и дойдохме до заключението, че не ще може да държим лагера „Белене”. Говорихме с др. Живков няма ли да е разумно да закрият този лагер. Ако има хора, които са непоправими, да се пратят в затворите. „Белене” остана за усложнено време. Ставаше въпрос за една група от 500-600 души – какво да ги правим? Дали да ги пуснем и да започнем да ги гоним наново или да ги изолираме някъде. Тогава решихме да открием една кариера в Ловеч, където да приберем тези хора и да ги превъзпитаваме чрез тежък физически труд.”
В лагера край Ловеч, който става известен под името „Слънчев бряг”, жестока алюзия с едноименния курортен комплекс на българското Черноморие, е установен изключително тежък режим, граничещ със садизъм. „Биеха ни като животни, храниха ни като животни, работихме като животни”, свидетелства след краха на тоталитарния комунистически режим в България бившият лагерист Лозан Лозанов. Отговорник за лагера е зам.-министърът на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов, издигнат от Тодор Живков в ръководството на МВР-ДС, известен като един от неговите най-близки хора в министерството. Писмени разпореждания за режима в лагера не са давани, ръководството му действа по устни показания на Спасов.
В показанията си пред военната прокуратурата през 1990 г. Цвятко Горанов, началник обект в лагера, заявява: „С откриването на Трудовата група – Ловеч Мирчо Спасов устно нареди да се работи от изгрев до залез слънце. Почивка само на обяд! Да работят до умиране!”
Самият Мирчо Спасов признава пред военната прокуратура през 1990 г.: „Това, че съществуваше лагера в Ловеч се знаеше много добре от Политбюро на ЦК на БКП и от ръководните и партийни кадри в страната. От всички, включително и от Тодор Живков се знаеше, че режимът в лагера е много строг, и бих казал суров. Указания за този режим се даваха от ръководството на МВР и от Политбюро”.
В лагера обаче не се въдворяват само лица с криминални прояви, а и най-различни противници на комунистическата власт от всички краища на България – бивши депутати земеделци, интелигенти, музиканти, търговци, селяни, противници на ТКЗС. През 1961 г. женската част е преместена на каменна кариера край с. Скравена, Ботевградско. За три години през лагера край Ловеч минават най-малко 1500 души, от които 151 намират смъртта си в него. Труповете на убитите не са предавани на близките им, а са откарвани в „Белене”, който по това време вече е превърнат в затвор и са заравяни на един от островите с помощта на затворници.
През пролетта на 1962 г. неочаквано се стига до закриване на лагера „Слънчев бряг” и женския му филиал край Скравена, след като за убийствата, извършвани в тях, се разчува в ЦК на БКП. Гатю Гатев, зам.-началник на криминалната милиция по това време, разказва след промените:
„Установи се, че в лагера се избиват хора без съд и присъда, по средновековен начин. С Капитанов [Димитър Капитанов, началник на криминалната милиция] решихме да предадем материалите в ЦК на БКП”. След като ген. Мирчо Спасов разбира за това ги заплашва с уволнение. Гатев разказва: „Мирчо Спасов ни извика с Капитанов и ни псува най-вулгарно. Той и зам.-вътрешният министър Григор Шопов се нахвърлиха върху нас. Искаха да скалъпят обвинение, че сме заобиколили ръководството, че сме нарушили дисциплината, предупреждаваха ни и ни заплашваха. Демонстративно напуснахме кабинета.”
Гатев допълва: „От началника на отделение „Въдворяване и изселване” в ДС ген. Иван Чуков после разбрах, че Спасов останал в МВР, защото Тодор Живков го запитал защо са ставали тези работи и кой му е наредил, а той отговорил: „Вие другарю Живков ми наредихте и спомняте ли си, че когато ви докладвах какви лица се изпращат в лагерите ми казахте: „Да се чистят, да се чистят тия хулигани!”
Политбюро на ЦК на БКП изпраща първите месеци на 1962 г. в Ловеч специална комисия, която потвърждава жестокостите и убийствата в лагера. Тези констатации обаче са докладвани само пред Политбюро и не са предадени на прокуратурата. Така висшето партийно ръководство става съучастник в прикриването на престъпленията, извършвани в „Слънчев бряг”. На заседание на Политбюро, обсъждащо положението в Живков заявява:
„Това е безобразно досаден случай. Трябва да не допускаме такива случаи в бъдеще. Ние с нашето решение сме заложили основите за тези действия. На времето сме се увлекли. Нашето решение беше да отидат там и да работят. Сега няма нужда от лагер. Трябва за напред да ликвидираме заведения от подобен род. Ако е хулиган, да го съдим. Да се ликвидира! Да не се шуми!”
Той използва случая да смени министъра на вътрешните работи ген. Георги Цанков, но не и прекия отговорник за лагера ген. Мирчо Спасов. За него заявява пред Политбюро: „Мирчо трябва да отиде на друга работа. Но трябва да се види къде. Той е дисциплиниран човек. Този случай го е съкрушил. Аз разговарях с него много сурово, питах го: „Ти идиот ли си, та допускаш такова нещо?” Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание”. След това „наказание” Мирчо Спасов е издигнат за завеждащ отдел „Задгранични кадри” в ЦК на БКП. По този начин Политбюро начело с Живков прикрива престъпленията си през 1962 г. След краха на комунистическия режим през 1989 г. прокуратурата започва разследване за убийствата в последните лагери на комунизма (виж повече за разследването – ТУК).
През 1985 г., след началото на „възродителния процес”, на мястото на Втори обект в бившия лагер „Белене” на остров „Персин” са изолирани без съд и присъда малко над 500 души от турското малцинство, които се съпротивляват срещу насилственото преименуване, провеждано от комунистическия режим начело с Тодор Живков. През следващата година те са разселени в различни краища на страната.
* Представените факти в този текст са част от официалните документи по дело №3/1990 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, разследващо престъпленията в лагера край Ловеч. Те са публикувани за първи път в книгата на журналиста Христо Христов „Секретното дело за лагерите”, изд. „Иван Вазов” (1999), преиздадена от изд. „Сиела” през 2012 г. Той е единственият изследовател, поискал и получил официален достъп до 48-те тома по делото през 1998 г., върху които изгражда своето документално разследване.
