Евгений Христов Силянов
Евгений Силянов (1907-1997) е български дипломат, журналист и политически емигрант. Син е на Христо Иванов Силянов – български революционер, поет, историк и мемоарист, член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Между 1925-1929 г. учи право в Париж, а през 1931 г. постъпва с конкурс в Министерството на външните работи. Назначен е за секретар на българската легация в Париж и между 1935-1939 г. на българското представителство към Обществото на народите в Женева, Швейцария. През 1940 г. участва в преговорите по Крайовската спогодба. Между 1942-1944 г. е главен секретар в българската легация в Берн. До 1946 г. ръководи българската легация в Париж и участва в подписването на Парижкия мирен договор от 10 февруари 1947 г.
Отказва да се завърне и да признае установилия се след Деветосептемврийския преврат комунистически режим, заради което му е отнето българското гражданство. В емиграция Евгений Силянов е сред основателите и ръководителите на българската секция на радио „Свободна Европа“, дългогодишен журналист в „Пари Мач“, член е на международния ПЕН-клуб в Париж. Получава множество чуждестранни отличия, кавалер е на френския Почетен легион, а през 1993 г. в България е награден с орден „Мадарски конник“ I степен.
Евгений Силянов е разработван от създаденото през 1967 г. Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия, като срещу него води дело за оперативна разработка под псевдонима „МЕРЗАВЕЦ”. В един от документите на управлението за Силянов се посочва:
„Силянов в разговор с наш сътрудник през декември 1968 г. е заявил, че имали достоверни данни за образуван „Съюз на справедливите“ сред културните дейци в България, по повод недоволството им от сегашното партийно ръководство. Възложил на сътрудника на всяка цена да влезе в тази организация и да се постарае да научи приблизително броя на членовете и какво е служебното им положение и могат ли да им изпратят инструкции. Това било от голямо значение за тях, защото от подобни организации в Чехословакия и Полша техния лагер имал голяма полза.
В друг разговор през февруари 1969 г. Силянов споделил, че бил в Прага и там се срещнал с Павел Кохоут, чехословашки писател и публицист, редактор на писмото „Поръка до ръководството“. Кохоут му бил казал, че идеята за самостоятелност и суверенитет, за един „нов живот“ без страх за утрешния ден, вече била положително възприета от много културни дейци в България. Властите не смеели да вземат строги мерки срещу видни журналисти, художници и писатели, разпространители на тази идея, а се задоволявали само да ги викат и предупреждават много внимателно.”
