Генерал-майор Никифор Йорданов Никифоров е военен деец, юрист. Участник е в Балканската война (1912-1913) и Първата световна война (1915-1918). Началник е на Военносъдебната част при Министерството на войната (1936-1943), член е на Висшия военен съвет.

Потомък е на прочут русофилски род. Дядо му Никифор Мурдон, дошъл в град Елена от Одеса. Чичо му Константин Никифоров е първият български военен министър след Освобождението. Никифор Никифоров завършва Военното училище през 1910 г. През 1922 г. е назначен за председател на Русенския военен съд, по-късно работи в Софийска военна прокуратура, член на Военно-касационния съд и до 1943 г. е началник на Военно-съдебния отдел при Министерството на войната. Произведен е в чин генерал-майор през 1937 г.

През април 1941 г. е привлечен за член на нелегалната шпионска група на приятеля му от Военното училище адвоката д-р Александър Пеев „Боевой”. Групата работи за съветското разузнаване и той става агент с псевдоним „Журин'”. Ген. Никифоров поддържа алиби на предан дворцов генерал и успешно предава на СССР важна секретна военна информация за решенията на Висшия военен съвет на Военното министерство, за точния състав на българските и германски войски, въоръжение, дислокация и т.н.

В Министерството на война му е  възложена борбата срещу комунистическата дейност в армията.  Той следи и изучава хода на делата за противодържавна дейност и успява да спаси много комунисти от смъртно наказание. След разкриването на шпионската група през 1943 г. е  свидетел по процеса и прави признания, че по непредпазливост е давал сведения на Александър Пеев, който е осъден на смърт е разстрелян на 22 ноември 1943 г.). Ген. Никифоров не е съден, но е уволнен от армията.

След 9 септември 1944 г. се занимава с адвокатска дейност. Арестуван е през 1949 г. във връзка със започналото дело срещу Трайчо Костов. Целта на ДС е да се изяснят обстоятелствата около процеса срещу  ЦК на забранената БКП през 1942 г., когато Трайчо Костов е член на ЦК и също е осъден. Ген. Никифоров е водил делото и Костов е получил доживотна присъда, а не смъртна.

Следствен е от 24 април 1949 до 3 септември 1951 г. след което е въдворен за неопределено време в лагера „Белене”. През 1952 г. е превъдворен за срок от 1 година. В строго секретната справка на ДС за него от 8 октомври 1953 г. се докладва, че не може да изпълнява производствените норми в лагера, защото е „физически изнемощял и грохнал старец. Не е наказван от администрацията.”
През 60-те години на ХХ век е награден от съветското разузнаване с орден „Ленин”. Умира през 1971 г.