Преследване, компрометиране и разлагане на „вражеската” емиграция

В българската политическа емиграция, след съветската окупация на страната през есента на 1944 г., са обособени три групи емигранти. Първата е свързана с напусналите страната в периода 1944-1946 г. Някои от тях като дипломати, стопански дейци, студенти, са заварени извън страната преди окупирането ѝ от Червената армия, други я напускат непосредствено преди 9 септември 1944 г., трети бягат след започване на червения терор.

Втората по-голяма вълна от политически емигранти се оформя сред процеса и убийството на земеделския лидер Никола Петков през 1947 г. и смазването на политическата опозиция в страната. Масово спасение зад граница търсят привържениците на земеделците. Това е периода, в който започва национализацията и насилствената колективизация, които принуждават много дребни градски собственици и селяни да изберат пътя на емиграцията чрез бягство от родината си.

Третата вълна започва в началото на 50-те години на XX век и продължава до 1989 г. Всички, които решават да заменят комунизма със свободно съществуване на Запад чрез бягство, формират българската емиграция, която комунистическият режим определя като „вражеска” до своя крах. Българите, избрали свободата, са наричани от комунистическата власт „бегълци”, „изменници” и „невъзвращенци”. В началото на 50-те години на ХХ век висшето партийно ръководство насочва вниманието си към политическата емиграция. В този период шпиономанията е в разгара си и режимът възприема тезата, че „вражеската” емиграция е проводник на специалните служби на западните страни.

Прочети още: Преследване, компрометиране и разлагане на „вражеската” емиграция