Съдебно-административни репресии
Извън дейността на „народния съд” (1944-1945) в България в периода 1946-1953 г. се провеждат редица политически процеси, чрез които комунистическият режим се разправя с политическата опозиция и извършва чистки в армията, църквата и сред интелигенцията. Политическите процеси се извършват по съветски образец като показания са изтръгвани от следствието след нечовешки изтезания – оставяне на арестуваните без сън, системен побой, горене на нежни части от тялото.
Дейността на следствените органи към Държавна сигурност е организирана и поставена под ръководството на съветските съветници, подчинени пряко на дясната ръка на Сталин – Лаврентий Берия, ръководител на НКВД и други специални органи в СССР (1938-1953). Главното оръжие на БКП за разгрома на опозиционните сили е ДС. В нея е изградена специална структура, която води борба с т. нар. контрареволюционни елементи в средите на политическите партии влизащи в ОФ (без БРП комунисти) и опозиционните парти, главно с „БЗНС – Никола Петков” и бивши офицери.
Съдебната разправа с политическата опозиция
Жертва на съдебна разправа става Никола Петков, лидер на политическата опозиция от 1945 г. През юни 1947 г. неговият депутатски имунитет е отнет, арестуван е през август и осъден на смърт, като на 23 септември е обесен. Осъдени са и други отечественофронтовски партньори на БРП (к) като земеделецът Димитър Гичев, социалдемократът Коста Лулчев и др.
През 1947 г. се провеждат съдебните процеси срещу редица военни, известни като делата „Неутрален офицер” и „Военен съюз”, по които са осъдени близо 80 старши офицери. Уволнени са над 3500 офицери, обвинени, че са привърженици на старата власт.
Чрез т. нар. пасторски процеси, проведени през 1948 г., режимът се разпратя с протестантската църква в страната. След това съдебните репресии са насочени към католиците. През 1952 г. в поредица от пет съдебни процеса са осъдени общо 54 свещенослужители, обявени за шпиони. Четирима свещеника, сред които епископ Евгений Босилков, са осъдени на смърт и екзекутирани.
Политическите процеси срещу „врага с партиен билет”
Политическите процеси се използват умело и за разправата с „врага с партиен билет”. Процесът срещу зам.-министър-председателя Трайчо Костов и 11 негови привърженици през 1949 г. поставя началото на мащабна акция за гонения в партийните редици по сталински маниер, която продължава до смъртта на Сталин през 1953 г. Чистката засяга и самата Държавна сигурност и военното разузнаване, армията, включително и отделни техни висши ръководители.
Изключително показателна е съдбата на първия началник на контраразузнаването след 9 септември и на следствените органи Стефан Богданов. Той също е арестуван през 1949 г. по заповед на Вълко Червенков в обвинение в съучастие в заговора на Трайчо Костов. Богданов, който е с особени заслуги като съветски агент в края на 30-те години и създава съветска разузнавателна мрежа в София, Пловдив и Варна, е подложен на жестоки изтезания от доскорошните си подчинени.
В изложението си до Червенков Богданов описва чудовищната инквизиция, на която е бил подложен от следователите "алхимици". Той посочва, че по жестокост полицейският терор дори не може да сравни със „сегашния ужас”. Пребиван, държан денонощно изправен и буден в продължение на седмици и чрез разтапяне на ставните мазнини следствието иска той да признае, че е подслушвал съветската легация и телефоните на Георги Димитров и Васил Коларов.
За да спре непоносимите мъки бившият началник на контраразузнаването „признава”, че е получил нареждане от Трайчо Костов да арестува Васил Коларов и Вълко Червенков. В своите спомени, издадени след промените в България, Стефан Богданов пише:
„Всички незаконни убийства и „ликвидации" на „класови врагове” се осъществяваха по лични разпореждания на Антон Югов [министър на вътрешните работи] чрез кроткия негов послушник Руси Христозов. Някъде в указанията си за кървав терор той се аргументираше и с личните нареждания на Георги Димитров…
Държавна сигурност беше изцяло подчинена на съветските съветници на Берия… Ръководители на най-големите извращения в ДС бяха прикрепените към всяко отделение съветски чекисти.”
Подвеждането под наказателна отговорност в периода 1944-1989 г. на лица, характеризирани като „политически престъпници”, както и различните осъдителни присъди, които те получават, е продукт на правораздавателната система, която по времето на тоталитаризма не е независима, а поставена под контрола на управляващата върхушка на БКП и се характеризира като „политическо правосъдие”. Не са малко и случаите, когато Политбюро в свои решения се произнася предварително кой да бъде осъден и на колко години дори, като подобни „съдебни поръчки” продължават да се прилагат ефективно дори през 80-те години на режима.
Административни мерки – изселвания и принудително заселване
Освен политическото правосъдие режимът на БКП използва и извънсъдебни мерки срещу различни представители или групи от обществото. Една от административните форми на репресия е принудителното изселване или принудително заселване на ново местожителство.
Като принудителна наказателно-админстративна мярка изселването започва от 1948 г. и се прилага до краха на комунистическата система през 1989 г. Изселването обикновено засяга хора, живеещи в столицата или в по-големите градове, като са пращани в затънтени райони на страната в малки населени места, като по този начин са изолирани.
Няма ясно установена статистика за точния брой на изселените хора в страната при комунизма, като архивните документи на Държавна сигурност показват, че самият репресивен апарат в началото не е водил такава точна статистика. В някои изследвания се посочва, че след 9 септември 1944 г. броят на изселените семейства е 7025, чиито членове наброяват около 25 000 души.
