Нашата част от историята
Сайтът pametbg.com публикува свидетелството на Красимира Ташева, дъщеря на земеделеца Иван Ташев, осъден на смърт и убит от комунистическия режим през 1953 г., броени дни след смъртта на Сталин (виж профила му в сайта – ТУК). Проучвайки в библиотеката течението на в. „Демокрация” за публикациите, свързани с репресиите на БКП, през лятото на 2015 г. по време на работата ми по създаването на pametbg.com, попаднах на статия за трагичната съдба на Иван Ташев. Тя беше публикувана във вестника през 1991 г. под заглавието „Не забравяйте делата ми” и илюстрирана с негова снимка.
Именно тази снимка на Иван Ташев, ме върна към моя фотоархив, защото си припомних, че при отразяването поклонението в Деня за признателност и почит към жертвите на комунизма – 1 февруари – през 2014 г. бях заснел в София една жена, стояща мълчаливо сред множеството именно със снимката и на Иван Ташев и неговото предсмъртно писмо в ръце. По името на тази жертва на комунистическия режим достигнах до един пост във „Фейсбук”, направен от Красимира Ташева, същата жена, която бях заснел на поклонението. Тя се оказа дъщеря на Иван Ташев. Тяхното изображение, заедно с това на още две жени, е използвано неслучайно в централната композиция от визията на сайта pametbg.com, защото изражението им олицетворява нй-точно всички онези хора, които през годините със своето мълчаливо присъствие и спомените за своите скъпи близки поддържат и осветяват разпиляната във времето обществена памет за жертвите на комунизма.
„Фейсбук” ми помогна да се свържа с г-жа Красимира Ташева, да се срещнем и да получа важни подробности, необходими за създаване на профила на нейния баща. Тя беше любезна да ми предостави документи и снимки от личния си архив и е пример за човек, който никога не е забравил и никога няма да забрави. Надявам се този пример да бъде последван от други хора, чиито близки или роднини са преживели репресии. Г-жа Ташева беше също така любезна и да ми предостави своя текст „Нашата част от историята”, който по-долу публикувам като първо свидетелство на pametbg.com, за което искрено ѝ благодаря. Благодаря на Господ, че ми даде възможност да се запозная с тази духовно силна жена. Нейната разтърсваща история не се нуждае от коментар, а от прочит от колкото се може повече хора.
Христо Христов, основател на pametbg.com
„Мила Гина, прощавай, че те оставям тъй сама. Остани ми вярна, идвай с милите ми дечица, които оставям тъй малки сирачета. Целувайте, прегръщайте вместо мен кръст и букви на гроб студен. Майко, татко и мили сестри, и всички – не забравяйте делата ми. Иво, съди тъй, както мен осъдиха подлите изменници...смърт. Целувам ви всички, Иван. 2 март, 1953 г.”...
Това е последното писмо на баща ми, писано в Плевенския затвор. Писмото е извезано с гвоздей и много мъка на домашно-тъкана кърпа, а майка ми – Гина Манолова, по баща Иванова Фичева, го намери в окървавените дрехи, които ни върнаха след разстрела му, скрито в хастара. Той беше на 32 години. Върна се от фронтовете на Втората световна война, воювал срещу нацистка Германия – герой, с три ордена за храброст, за да стане мъченик.
Родът ни
Дядо ми – Ташо Манолов, преселник от Македония, беше сравнително заможен – имаше земя, кръчма. Неговият дядо и баща му са притежавали магазин в Цариград цели 17 години. След Освобождението на България възторжено напускат Цариград и се връщат в родното си място, в македонската част на България. Но тази част по силата на международни споразумения остава извън пределите на България и те нарамват всичко, което могат на коне. Тогава дядо е бил на 3 годинки. Така се преселват чак на Дунава, в Гиген. Там започват от нулата да градят живота си. Комунистите от Гиген често са наричали баща ми „непокорен македонец”.
Баба ми Тота Манолова е от богат род – Йолови, дошли в Гиген от Луковит. Имаха три деца – Славка, родена през 1914 г., живяла и починала в София; Марийка, родена през 1925 г. в Гиген, омъжена и починала в Дъбен, Ловешко. И баща ми – Иван Ташев Манолов, роден на 31 януари 1921 г. До 7-ми клас той учи в Гиген, след което дядо го изпраща в Плевен, където завършва техническо училище по електротехника и дърводелство. Там научава немски език. След продължителна, а както се оказа и вечна любов, той се жени за майка ми на 8 декември 1943 г. От брака им се раждам аз, Красимира, през 1944 г., а брат ми Иво – през 1947 г.
Призован е на фронта в края на Втората световна война. Хора, които са били там с него, върнали се в отпуск, са казвали на майка ми: „Гина, не го чакай! Така се хвърля в бой, че ще е чудо, ако оцелее. Влиза в частите на германците, преоблечен като тях, разузнава и се връща със сведения”. Името и смелостта му се споменават във военни мемоари – книги, една от които е на помощник-командира на Първа българска армия Щерьо Атанасов „Походът на запад”.
Е, там татко оцелява. И се връща в Гиген.
„Враг – кулак”
Но тогава настъпва колективизацията. Той и дядо отказват да влязат в ТКЗС – то и национализацията на кафене, кръчма, гора, коне, крава, биволи и друго движимо и недвижимо имущество си беше обир. Естествено, на стените на къщите на отказалите да влязат в ТКЗС неизменно стояха лозунги като „Враг – кулак”. По-късно, под влияние и на убежденията на другия ми дядо по майчина линия от привърженик на БЗНС става николапетковист.
Тук отварям една скоба. Иван Тодоров Фичев, баща на майка ми, с произход от Угърчин, чиято биография е не по-малко драматична – осъден на смърт след Септемврийското въстание (1923), минал с трънен венец през селото, се спасява по чудо. Сестра на майка ми пък, Ценка, е разстреляна погрешно вместо него през 1925 г. На ограбената и разбита днес къща стои паметна плоча за нея. Два пъти е кмет на с. Гиген – преди и след 9-ти септември 1944 г. След 9-ти септември става николапетковист, минава в опозиция, отвратен от действията на местните комунисти и политиката в държавата.
С убеждения, различни от властта – в „Белене” и „Ножарево”
Да имаш убеждения, различни от властта, да притежаваш радио и да слушаш забранени радиостанции, да събираш пари, които да изпратиш на гладуващи концлагеристи в „Белене”, си беше равносилно на самоубийство. Още повече, когато 10-15 души стават активисти на БКП, доносници на ДС, без преди 9-ти септември да са участвали в каквито и да е борби. Тези хора се разпореждаха с човешки съдби. Толкова за демокрацията тогава.
Следва изпращането на баща ми в концлагер на остров „Персин” до Белене – наричаха ги Трудово-възпитателни общежития. Там се запознава с Петър Сърбински, брат на виден николапетковист, Асен Сърбински. Помагал е по много начини в лагера на страдалци да оцелеят. Това знаем от разкази на очевидци и от спомени на концлагеристи, събрани в издадени след 10 ноември 1989 г. мемоари.
След едногодишен престой в онзи ад го освобождават. Яростната група на БКП – активисти и доносници в Гиген (не е трудно да се проследи кои са били активисти на партията в онези години – повечето от тях и на фронта не са ходили), отново съдействат да бъде изпратен на лагер. Този път в „Ножарево”, Силистренско. Пътувахме до там с дядо ми Иван Фичев с каруца! Далечен път, мъчителен, но свиждане демонстративно не ни дадоха. Дядо Иван изхвърли в една канавка баницата, пилето и другата храна, която бяхме занесли. Пътувахме обратно до Гиген, всички плачейки в онази тъжна и безнадеждна наша каруца.
Вързаха очите и ръцете му
И отново в „Белене”, и друг път – в „Биримирци”, Софийско. Не е чудно, че едва го помним като образ. Просто бяха решили съдбата му. Ей така – от завист и жестокост. И заради доноси. Цели четири пъти на концлагер – от 1947 до 2 юни 1952 г., когато посред нощ домът ни в с. Гиген, Плевенско, беше обграден от конна милиция. Нахлуха в 4 часа сутринта. Обърнаха къщата наопаки – дюшеци, шкафове, гардероби, тавана – търсеха оръжие. Вързаха очите и ръцете му, не ни даваха да говорим с него. Заставиха го да стои с лице към една от стените.
Баба и дядо плачеха, майка ни изпращаше да го питаме има ли наистина оръжие. Не намериха, но удариха няколко пъти брат ми – Иво Ташев, защото той хвана детския си дървен шмайзер и си мислеше, че стреля срещу тези, които са вързали баща му. Аз бях на 7, а той – 4 години. Взеха от дома ни фотоапарат, бинокъл и ордените на баща ми; лекарства, книги, рибено масло на ампули. Брат ми боледуваше и рибеното масло бе препоръчано от д-р Аршивир Дереджян, млад лекар в Гиген и приятел на татко. Всичко това – вещите, лекарствата, били защото чакал американските империалисти да кацнат край селото ни. Сякаш в едно интелигентно семейство не може да има фотоапарат, бинокъл и витамини.
Свити и попарени след ареста на татко
След разстрела му ни върнаха само два ордена от трите, а фотоапарата и бинокъла – не. Национализираха всичко, което имахме и част от присъдата беше да платим на държавата хиляди левове. Незаличима от съзнанието ми е тази сцена на ареста му. С фотоапарата на татко дълго време се изявяваше като фотограф в Гиген Георги Лицов. Качиха татко и голяма група други арестувани от селото (акцията беше в цяла Никополска околия) в камион с платнище, блъскаха ги да се покатерят по-бързо, а платформата беше висока, без помощни стълби. Очите му продължаваха да са вързани. Баба тичаше след този камион и викаше името му, а ние с Иво плачехме, свити като попарени до тогавашната аптека, собственост на Стипцата, сега хранителен магазин на Веско Марков.
Някак разбирахме, че този камион отнася безгрижното ни детство завинаги. Не видяхме татко повече. Този момент от живота ни е намерил място в стихосбирка на наш съученик и приятел от детството – Люлин Занов. Стихотворението му се казва „Ненужна гибел”. Навярно и за него, както и за много хора, които присъстваха на това политическо безумие пред тогавашната сграда на кметството, до Занови, видяното е оставило трайни следи. На 8 декември 1952 г., след зверски мъчения и побои в Плевенския затвор при разпитите, осъдиха татко на смърт. В деня на деветата годишнина от сватбата му с майка. Ирония на съдбата.
Осъден бе като ръководител на група от 17 души николапетковисти в околията. Най-близкият му приятел – Иван Калбуров, също от Гиген, наговорил куп грозни лъжи на делото, за да се спаси сам. И се спаси – лежа няколко години в затвора и после стана „Герой на социалистическия труд” като агроном в Русенско. Съпругата му го заплюва в лицето веднага след делото и го напуска заради това предателство. Гордеем се, че татко не е издал нито едно име, не си е послужил с клевета, дори пред заплахата за живота си, дори при нечовешките мъчения.
Следователят от Държавна сигурност се гаври с мъката ни
Други таткови приятели не се явиха като свидетели, от страх за себе си и семействата си. Някои от тези свои приятели той и майка ми бяха издържали, докато са учели по градовете, изпращали са им колети и пари редовно. Разбирам ги, затова няма да спомена тук имената им. Един от тях беше отказал да се яви като свидетел с думите: „По-добре две деца сираци, отколкото четири”. Част от тях са ни помагали, след като останахме сираци.
Адвокат на татко беше един достоен мъж от Плевен – Георги Гатев, който плака заедно с нас, когато няколко пъти в онази страшна зима пътувахме с хиляди мъки до Плевен и следователят по делото, висок мъж с мургава кожа – Младенов, само знаехме, че е от Държавна сигурност и че от него зависи съдбата на татко, не ни даваше свиждане. Жесток човек, гавреше се с мъката ни – леден вятър духаше на стъпалата на Плевенския съд, беше незапомнено свирепата зима на 1952/53 г., а той държеше стъклена бутилка с мляко и смеейки се ни каза: „ Не ме занимавайте с глупости, аз трябва да занеса мляко на децата си”.
Адвокат Гатев е плакал и след произнасянето и изпълнението на смъртната присъда. С Иво не присъствахме на делото, поради двуметровия сняг и придвижването пеша до гарата в Милковица, съседно село на 20-23 км. Разказаха ни негови приятели от Троян, били в затвора тогава, а самото дело и отвеждането му на разстрел е описано и от писателя Йордан Вълчев в книгата „С досието напред”.
Г-н Вълчев е бил в Плевенския затвор тогава и делото на тяхната обвинена група е също на 8 декември.
Болезнено помня всяка подробност от този ден
Той сам ни издири и ни подари книгата с автограф. Когато са го извеждали на разстрел, татко е изглеждал като старец – с побелели коси, жив скелет, с вериги на ръцете и краката, а съвременниците му знаят, че той беше изключително здрав, добре сложен, силен и наистина обаятелен мъж. Хвърлен е в обща яма с друг осъден на смърт, който полудява, след като чул присъдата си – Георги Гочев от село Дъбован. Помня изпълнения ни с хора и писъци двор, когато сестра на баба ми от Плевен ни съобщи, че присъдата е изпълнена.
Болезнено помня всяка подробност от този ден. Как майка не заплака от пощата до вкъщи – пощата беше в разрушената сега къща на Томата, от която са останали само стъпалата. Как я чаках премръзнала на селската чешма до Велика Данкина, тогава нямаше чешми по домовете. Беше леден месец март, а аз тревожна, предчувстваща защо майка отиде до пощата. Стоях там с две стомни, уж наливах вода. Видях майка да се връща с изправена глава, само ми каза: „Тръгвай си”. Мъката ѝ се отприщи, щом прекрачи домът ни.
Помня как плачеха мъже на глас и не се срамуваха от сълзите си. Помня покрусата на Димитър Влахов, учител по химия в гигенската гимназия, който живя години у дома на квартира. Помня баба и дядо, прегърнати в нашия коридор, как се свлякоха на пода, викайки: „Иванчо! Иванчо!”. Помня как ние с Иво място не можехме да си намерим, прегръщаха ни хора, оплакваха ни живи. Помня черни забрадки, носени дълги години от майка, бабите и лелите ми.
Да можех да забравя
Да можех да забравя... Гробът на татко сега е в родното ни село. Името му е изписано на стената на Мемориала на жертвите на комунизма, издигнат до НДК – София.
Дълго време след убийството му на прозорците ни нощем чукаха жестоки хора, като викаха: „Ще ви запалим! Живи ще ви изгорим!”. Бяхме малки, криехме се изплашени, а дядо крещеше, за да ги прогони. Знаем имената им – един от тях беше Джон Мариков.
Знаем и това, че партийни дейци от Гиген са настоявали с телеграми и обаждания в съда и прокуратурата в Плевен Иван Ташев непременно да бъде осъден на смърт. Тях Бог ги осъди справедливо след години, хората знаят. Тук трябва честно да спомена, че Евтим Яков, кмет тогава и наш съсед, по разказите на майка ми, е искал да помогне на баща ми, но група комунисти, начело с Филка Стаменова упорито и последователно са настоявали за смъртната му присъда.
Времената бяха такива, че който е искал да помогне, наистина сам е загивал. Дано никога не се върнат такива времена. За никого. Ние как оживяхме, какво преживяхме и как живеем до днес , наистина не ми се говори. За деца без баща недоимъкът остава вечен спътник. Трите си имена заедно не смеехме да казваме, избягвахме да казваме и откъде сме. Името му произнасяхме тихо, макар че кънтеше до болка в наранените ни души.
Хората, които ни помогнаха
Хората се спираха да говорят с нас скришом, идваха у дома само вечер, по тъмно. Страхуваха се. Съдбата ни бе в ръцете на трима съсипани от мъка майка, баба и дядо – без доходи, без препитание. Помогнаха ни роднини. Помагали са ни и онези , които живееха после у дома на квартира – Стойчо Парлапанов, агроном от Хайредин, Цветан Димитров – учител и добър човек, Нора – не помня фамилията ѝ, учителка.
Вуйчо ми Виктор Фичев, брат на майка ми, я назначи на работа в Родопите, тя замина за Мадан, а ние с Иво учихме до 7-ми клас в Гиген. Имахме добри учители – Парашкевица Кулева, Петко Курцов, Минка Монова, Иван Павлов, Иванка Бешлийска, Бенеков, Младен Пълов и др.
Дъщеря на „враг на народа”
Имаше и такива, които са ни унижавали. Особено Елена Костадинова – Кирякова, тогава дружинна ръководителка, не можеше да приеме, че съм отличничка. Тя не бе съгласна да ме приемат в пионерската организация и после в комсомола. Бяха подготвили и изказване на комсомолка – Павлина Стаменова, племенница на Филка Стаменова, което да аргументира защо не съм достойна да бъда приета.
Тогава 10-ти клас, в който беше същата Павлина, имаше шефство над бъдещите комсомолци. Беше ми болно най-много от несправедливите им аргументи – че съм дъщеря на „враг на народа”. Враг с три ордена от фронта.
Много хора са ни помагали. Няма да преувелича, ако кажа – цялото село, с изключение на няколко рода от селото. Подадоха ни ръка в мрачни за нас години, но винаги скришом. Винаги скришом. С храна, с труд, с думи. С човещина. Благодарни сме и на двата ни рода – този на Иван Фичев и този на дядо ми Ташо Манолов, на лелите ни, на вуйчовците ни, на рода на Монови, от който беше другата ми баба – Петра Фичева, на Йолови, родът на баба ми Тота, на всичките ни добри комшии и приятели на баща ми, не забравили той пък колко им е помагал, докато беше жив. И защото също бяха искрено покрусени от несправедливото му убийство.
Най-честите изречения, които чувахме като малки, бяха: „Тяхната мамица, как можаха да затрият такъв човек!”. С голяма благодарност ще спомена и името на Крум Конов. Помня и д-р Райко Белопитов, който през 60-те години живя у дома, помня Мехмед – интерниран и живял в къщата ни по време на смяната на имената на турското население в България. Вече бяхме големи и разбирахме същността на събитията. Всички тези хора – интелигентни, мислещи, искрено съчувстваха на бащината ми съдба.
Майка ни – смела и горда жена
Майка ни – една наистина смела и горда жена, останала вдовица на 30 години, не се омъжи повторно, а остана вярна на татко, както ѝ беше написал молитвено в последното си писмо, с което доказа истинността на стиха от „Неразделни” – „...за сърцата, що се любят и смъртта не е раздяла...”. Това е била тяхна любима песен. Преди да се оженят, са мечтали за деца, които да кръстят Иво и Калина. Само дето аз съм се родила по време на войната и затова ми дали името Красимира, а Иво си е Иво. Мисля, това са първите такива имена в Гиген.
Майка години се скита по Родопите, беше майстор-готвач; върна се в Гиген през 60-те години и започна работа като чистачка на културния дом – голяма милост... Докато един ден Марин Кулев (партиен секретар тогава), на някакво събрание на ръководството на селото се провикнал: „Какво правим ние, другари! Назначили сме да работи на сянка жената на един народен враг!”. И я уволниха.
Тогава Трифон Минков Янакиев (Тите) ѝ намери работа в Кремиковци, за което и до днес сме му благодарни и поддържаме приятелството си, съседи сме в квартал „Младост” – София. Гина Иванова Фичева – Манолова, нашата майка-светица, почина на 3 юни 2011 г. с мисълта, че отива при татко.
В квартирата до Народния театър
След 7-ми клас заминах да уча в София при голямата сестра на баща ми – Славка Ташева, завърших най-добрата тогава гимназия в София, просто там приемаха по местоживеене. След много години класната ми от гимназията, родом от Плевен, казваше се Недялка Чалъкова, ми разказа, че е получила писмо от Гиген, в което са пишели да ме изключат, защото съм дъщеря на „народен враг”. Тя скрила писмото от ръководството на гимназията. Бях любимата ѝ ученичка по литература.
Иво замина при майка в Мадан, там учеше до 1960 г., когато с майка през лятото се върнаха в Гиген. После и те дойдоха в София, където в квартирата си до Народния театър ни приюти леля ми Славка. В тази квартира, на улица „Иван Вазов” №6 (сега там е ресторант „Синият лъв”), са идвали в съботните и неделните дни всички студенти от Гиген. Тя ги переше, хранеше, разговаряхме – Илчо Занов, Васко Козов, Антиката и други.
Завърших Софийския университет „Климент Охридски”, специалност българска филология. Работила съм като нещатен журналист в различни вестници, като учител по литература в най-добрите столични училища, в Министерството на образованието. Пенсионирах се като директор на голямо столично училище – 145 СОУ – учениците в него бяха над две хиляди. Всяка длъжност съм заемала с конкурс.
След 10 ноември 1989 г.
След 10 ноември 1989 г. веднага татко бе реабилитиран. Много журналисти ни търсеха, прочели указа за реабилитация в Държавен вестник. Излязоха доста статии за татко и семейството ни, дори в Америка. Аз бях член на Радикал-демократическата партия в СДС и избрана за съветник в Столичния общински съвет, където бях председател на Комисията по наука и образование.
Иво учеше в 5-то училище ”Иван Вазов”. Военната си служба отби, естествено, в трудови войски – син на „народен враг”. После завърши техникум „Никола Вапцаров”. Специалист е по парни инсталации. Има две деца – Иглика, която тази година (2015) завърши бакалавърска степен в Медицинския факултет – София, и Калин – компютърен специалист в голяма американска фирма с представителство в София.
Моите деца са Светлана и Преслав. Светлана е директор на социален дом в Берлин, има двама сина – Александър и Филип, омъжена е за берлинчанин. Светлана завърши в София Немската езикова гимназия и Медицинския институт „Йорданка Филаретова”. Беше операционна сестра, а „социален и медицински мениджмънт” завърши в Германия. Преслав учеше в Техническия университет в Берлин, живееше при сестра си, тя и зет ми го издържаха. Сега е математически строителен инженер (такава е специалността) в Хамбург. Още не е женен. Съпругът ми почина през 2011 г.
Мястото, което сънувам
Странното е, че изпитвам отново и отново онези детски чувства – сякаш съм същото малко сираче с огромните тъжни очи, а отдавна ги няма дългите ми плитки с черните жалейни панделки на тях. И въпреки предателствата, въпреки причинената на семейството ни мъка, продължавам да обичам това просветено село Гиген, в което духът на хората никога не е бил селяндурски. В което има безброй добри хора, обичащи знанието и истината. Гиген е мястото, което сънувам, а детството там е най-незабравимото ми преживяване и досега. Помня детските си приятели, най-близка бях с Крумка Петрова Иванова.
И аз, и Иво безкрайно обичаме Гиген. И мечтаем да ни стигнат дни, сили и средства да ремонтираме бащината къща. Знам, че съм пристрастна. Не може и да бъде другояче. Преживяното е жестоко и оставя белези за цял живот.
Април, 2015 г.
София
