Йордан Вълчев завършва гимназия в София и право в Софийския университет (1949). Участва като запасен офицер в последната фаза на Втората световна война, в сраженията на територията на Унгария (1944-1945), за което е награден с орден за храброст II степен. След 9 септември 1944 г. не се ползва с одобрението на властите поради симпатията си към монархията. Въдворен е в лагера „Куциян“ (1947-1949). След излизането си описва преживяното в лагера, режима и хората, въдворени в него, но ръкописът вижда бял свят едва след краха на комунистическата система през 1989 г. Книгата, издадена под заглавието „Куциян” през 1990 г., е един от първите мемоари след политическите промени в България, в които от първо лице са описани комунистическите лагери и по-конкретно, действащото още преди лагера „Белене” ТВО „Куциян” в Пернишко.



По думите на съпругата му д-р Владка Вълчева той е въдворен в „Куциян” по доноси на трима писатели, един от който тя посочва, че е Павел Вежинов в резултат на завист. Военната част, в която Йордан Вълчев е на фронта, влиза в сражение, а той се оказва единственият български писател, участвал реално в бойни действия. Останалите са зачислени към обоза и са изпращали дописки от фронта.

Вълчев пише разкази за преживяното на фронта и след като е демобилизиран ги събира в книгата „Боеве”. По същото време, но в тила на армията и без да участва в боевете, служи и Павел Вежинов, който след това издава своите спомени в книгата „Втора рота”.



Въпреки че след излизането си от лагера „Куциян” на Йордна Вълчев е разрешено да работи писателят не оставя духът му да бъде сломен. Принуден е да изкарва прехраната на семейството си като хамалин с тежък физически труд. Работи и като общ работник, секач на дърва и др. Продава и варена царевица в кв. Княжево, в близост до мястото, където тогава живее.

Неговият девиз е: „Отечество... и няма повече”. Патриотизмът му в годините на комунистическия режим, когато на обществото е насаждано възпитание в интернационализъм, е причината репресиите срещу него продължават. През 1956 г., е осъден на 1 година в затвора по скалъпено обвинение за разказан от него виц, който той дори не е чувал. Обвинението е нелепо и смешно. На писателя приписват обида към Никита Хрушчов.

Писатели комунисти като Георги Караславов отказват да свидетелстват в негова ползва пред съда с мотива, че „той не мисли като нас и неговото място е в затвора”. Присъдата я излежава в Старозагорския затвор. Вицът, за който е осъден, го научава след 40 години от досието си в Държавна сигурност.

„През всичкото време, след излизането му от лагера, до смъртта му, се мъчеха да му лепнат криминално деяние, защото това е най-лесният начин да очерниш политически противник”, казва съпругата му д-р Владка Вълчева.

Успява да започне работа в промкомбинат „Своге” като началник отдел „Снабдяване”. През 1968 г. го вземат на половин длъжност в детското списание „Славейче” като администратор, където се пенсионира. Следен и проверяван е периодично от режима.

Йордан Вълчев е известен е с историческите си романи, с теорията си за прабългарския календар и след промените с мемоарите си за концлагера „Куциян”. Едва през 1988 г. става член на Съюза на писателите. След промените призовава публично по телевизията към всеобщо опрощение.