Държавен тероризъм
През 60-те, 70-те и 80-те години БКП прилага активно следваната от Кремъл тайна политика за износ на революция в страни от Третия свят. Тя се изразява в участие във финансирането на специален фонд, който Москва разпределя по собствено усмотрение и места по света; в безвъзмездното подпомагане на леви режими и слабо развити страни, тръгнали по пътя на социализма; в допускането на територията на НРБ на леви международни терористи.
Фонд „Москва”
С оглавяването на БКП Тодор Живков е посветен в една тайна, която се знае единствено от него и от още един член на ЦК. Посвещаването идва от страната на СССР. Става въпрос за финансовото участие на НРБ в специален фонд за подпомагане на революционните комунистически движения в света. Фондът е създаден в Москва, която контролира средствата и определя техните получатели. Въпросът е изключително важен и поради тази причина е засекретен, а кръгът на висшите партийни лица в страните от социалистическия лагер, които са посветени в него, е стеснен до възможния минимум. В показанията си пред прокуратурата при разпитите му през 1990-1991 г. Тодор Живков пояснява:
„Когато заех поста генерален секретар на ЦК ми беше казано, че всяка година България трябва да дава по 300 000 долара годишно. Началото беше по времето на Хрушчов. Веднъж при мен дойде съветският посланик у нас и ми каза, че в Москва в ЦК на КПСС е създаден секретен фонд с участието на всички социалистически страни за подпомагане на комунистическите партии и революционни партии в западните капиталистически страни и в развиващите се страни.
Сумата, която беше определена за нас, беше 300 000 – 350 000 долара. Трябваше да се превежда в конвертируема валута. Доларите от банката ми се носеха при мен. Носеше ги касиерът на ЦК. След това аз извиквах съветския посланик, мисля, че беше Леонид Греков, с него започна, и му ги предавах. Той не ги броеше, защото парите бяха опаковани от банката. Така беше няколко години, след което реших да не се занимавам повече с тази работа и възложих това на Димитър Станишев, който беше секретар на ЦК и отговаряше за връзките с братските компартии. След известно време той ми докладва, че нашата вноска е увеличена не си спомням колко точно – на 400 000 – 500 000 долара.
Няма решение нито на Политбюро, нито на ЦК. Така ми предаде съветския посланик – да не се разпространява този въпрос. Съветските другари държаха съществуването на фонда в голяма секретност. Освен мен и Димитър Станишев никой в ЦК не знаеше. Суми от фонда са давани на Никарагуа, Салвадор и други страни.”
Живков е задължен от съветската страна да прави секретните вноски във фонда чрез съветския посланик в продължение на 29 години – от 1959 до 1987. Общата сума възлиза на 11 620 000 щатски долара или 22,5 млн. валутни лева. Средствата са държавни, взимани са от бюджета на ЦК на БКП, който е формиран от държавния бюджет, и изплащани са от БНБ.
Съветската страна не е намирала за необходимо да информира Тодор Живков какво е ставало по-нататък с тези средства. Той е трябвало само да плаща. Бившият генерал секретар на БКП признава:
„Никой никога от ЦК на КПСС ни е давал отчет къде са отивали тези долари. Просто сме си вярвали – секретен фонд, за който знаят само първите секретари на комунистическите партии. Веднъж само съм разговарял в Москва със секретаря на ЦК на КПСС Борис Пономарьов, който поиска да увеличим вноската, но аз му казах, че повече от това не можем.”
Фонд „Москва” дава представа и за една друга страна от взаимоотношенията на българския партиен и държавен ръководител с Кремъл. Изискването за плащанията от българската страна са били неотменими и изпълнението им е стриктно наблюдавано. С плащанията Живков един вид е подпечатвал лоялността и подчинеността си пред Москва. Думите му са показателни:
„Ако не внесем до края на годината дела си, съветските другари ти стоят над главата. Не може да им се откаже. Такива бяха времената. Без Москва не можеше да се издигне първият секретар на БКП, не можеше да се назначи и смени министъра на народната отбрана. Ние без тях не можехме. Пък и ако щете това ако аз се опъна и откажа, друг ще сложат на мое място и пак ще се дава валута. Те са много чувствителни на тази тема и още са така чувствителни.
Когато сме давали сума за подпомагане други комунистически партии в западни страни и от Третия свят това винаги е ставало с решение на ЦК, защото не са били големи сумите по 10 000 – 15 000, 20 000 долара, най-много 50 000 долара. Теглеха се от банката по същия начин и се даваха на ръка. Разписка не е имало.
Решението на Секретариата е служило за оправдаване на плащането. Каква разписка да има? Дошъл е техният представител нелегално при нас ние разписка ще му даваме! С тази работа също се занимаваше Димитър Станишев. Всичко това поред мен беше неизбежно за онзи етап. Вижда се, че много долари са отивала така, но не можеше по друг начин тази валута ЦК я е използвало от банката, тя е от републиканския бюджет. Разбирал съм, че тази валута изтича от страната, но по друг начин не можеше.”
Безвъзмездно подпомагане на леви терористични режими
През последните три десетилетия от своето съществуване комунистическият режим отпуска безвъзмездно специална продукция (оръжие, боеприпаси и техника) на различни партизански революционни движения в страни от Азия, Близкия Изток, Африка и Централна и Латинска Америка, както и на някои леви партии и режими. Освен това те са подпомагани и валута, медикаменти, храна, дрехи и обучение на кадри, като тези „помощи”, за които българският народ не знае абсолютно нищо, възлизат на милиони долари.
Със серия от секретни решения на Политбюро и на Секретариата на ЦК на БКП са отпускани такива оръжейни и валутни помощи на:
- Национално-освободителното движение в Алжир;
- Куба;
- „Народното движение за освобождение” – Сирия;
- Република Йемен;
- Конгоанско национално-освободително движение – Конго;
- Африкански национален съюз – Зимбабве;
- Венецуела;
- Гватемалската партия на труда – Гватемала;
- Народно движение за освобождение на Ангола;
- Съюз на африканския народ Зимбабве;
- Фронт за освобождение на Мозамбик;
- Лаоската народна партия – Лаос;
- Ливанската комунистическа партия – Ливан;
- Ирак;
- Военна организация „Партизански сили” на Иракската, Йорданската, Сирийската и Ливанката комунистически партии.
Много от тях са „подпомагани” неколкократно през годините със секретни решения на Секретариата на ЦК, ръководен от Живков.
Карлос Чакала в София
Архивите на ДС разкриват, че в началото на 80-те години международен терорист № 1 на ХХ век Илич Рамирес Санчес, известен повече като Карлос Чакала пребивава в безпрепятствено в НРБ, с оръжие и взривове, докато е издирван в редица западни държавни за вече извършени терористични актове.
Лидерът на терористичната организация „Световна революция” и сподвижниците му използва София като базова спирка по пътя си между Близкия изток и Западна Европа за подготовка и извършване на терористичните си операции. Документите на Държавна сигурност потвърждават, че както и други правителства на социалистически страни като ГДР, Унгария и Румъния, Чехословакия и Югославия, така и тогавашното комунистическо управление начело с Тодор Живков е дало своето мълчаливо съгласие НРБ да бъде безпрепятствено използвана от ултралевия терорист за неговите терористични набези на Запад.
През 1984 г. Второ главно управление образува групово дело за оперативна разработка под кодовото име „РИСОВЕ” на Карлос Чакала и членове неговата организация по линия на международния тероризъм с окраска „Терор”. Целта е да се контролират действията на терориста на територията на страната и да се извлича информация за неговите действия и намерения.
Първите данни във на ДС за Карлос Чакала сочат, че организацията му обединява различни западноевропейски и арабски терористични единици, чиито действия са насочени срещу политическите противници на ръководителите на Либия, Сирия, Ирак, НДР Йемен. ДС определя идеологическите възгледи на Чакала като далеч от марксистко-ленинския мироглед. В духа на тогавашната стилистика анализът на ВГУ сочи, че той застъпва ултралеви псевдо-революционни позиции, отрича ролята на комунистическата партия като авангард на световното революционно движение и счита, че единствено организацията му е в състояние да се бори срещу империализма.
Визитите на международния терорист в София започват на през 1983 г., представяйки йеменски дипломатически паспорт на името на Сюлейман Ахмед Салех. „В резултат на проведения контрол по обекта се установи, че същият е имал среща с неизвестен арабски гражданин, чрез който очаквал да получи информация за подготовка на планирани терористични акции”, се посочва в една секретната справка на ДС.
През 1984 г. Чакала спира транзитно в София на път за Будапеща. Това е периодът, в който терористът получава покровителството на Министерството на Държавата сигурност в ГДР и възможност да отсяда в страни като Унгария, Румъния и България. Държавна сигурност констатира: „Придобитите данни дават основание да се предположи, че „Световна революция” създава условия за изграждането на своя база в София”. Това твърдение е подкрепено от желанието на Чакала да отвори сметка в българска банка във валута. Контраразузнаването предупреждава, че „пребиваването на Карлос и членове на „Световна революция” на територията на НРБ и евентуалното създаване на база в София би могло да доведе до политически усложнения, компрометиращи нашата страна”.
От архивните материали не става ясно дали Карлос е влязъл в пряка връзка с представители на ДС. Направен е само изводът, че „той търси контакт с нашите органи за сигурност”. През 1986 г. под прикритието на дипломатически паспорти Карлос и още двама от групата му преминават през ГКПП на летище „София” с обемист багаж, съдържащ окомплектовани взривни устройства и средства за радиовръзка.
През 1989 г. разработката е прекратена с мотива, че международно издирвания терорист и сподвижниците му са преустановили посещенията си в НРБ. Комунистическата власт не предприема нищо за задържането на международния терорист и предаването му на онези западни страни, които са го обявили за издирване за терористичната му дейност.
