Финансово-икономически престъпления
Пълните измерения на финансово-икономическите престъпления, извършени по време на комунистическия режим (1944-1989), са обект на обществения дебат веднага след краха на тоталитарната система, както и на редица следствени и съдебни дела, най-обемното от които е дело №4/1990 г. за установяване на причините за икономическата катастрофа в резултат на управлението на БКП. Всички престъпления не могат да бъдат описани в рамките на една статия, поради тази причина тук са посочени онези по-мащабни случаи, които илюстрират престъпният характер на управлението на БКП, както и некомпетентността на взиманите политически и икономически решения в стопанския сектор.
Освен близо 11 млрд. долара външен дълг комунистическото управление завещава и 26 млрд. лв. вътрешен дълг. Почти неизвестен факт е, че от 1966 г. Тодор Живков започва да използва тайно спестяванията на населението в Държавна спестовна каса, като на тяхно място са печатани нови банкноти без покритие. Цялата статистика при комунизма, е съставяна без да се отчитат външните и вътрешни дългове, както и инфлацията, затова с прав още в края на режима хората я наричат „стъкмистика”.
Със секретно решение от 26 март 1968 г. на Министерския съвет с министър-председател Тодор Живков започват да се отделят средства за висшето партийно и държавно ръководство в нарушение на държавния бюджет. Те не са облагани с никакъв данък, нито са отчитани и заприходявани. С правителственото решение се предоставят „представителни пари” на следните длъжности:
- председател на Министерския съвет (МС) – 15 000 лв.;
- председател на президиума на Народното събрание – 15 000 лв.;
- първи зам.-председател на МС – 8000 лв.;
- зам.-председател на МС, член на Политбюро – 7000 лв.;
- зам.-председател на МС – 4000 лв.;
- министър, член на Политбюро – 7000 лв.;
- министър, кандидат-член на Политбюро – 5000 лв.
- министър, член на бюрото на МС – 4500 лв.;
- министър – 3500 лв.
В разпореждане на Министерски съвет №341 от 1972 г. системата на тази „черна каса” на БКП се развива. В документа се посочва: „Неусвоените средства във валута и левове от бюджетни ведомства за внос на специално имущество до края на съответната финансова година да се блокират по специална сметка към БНБ на името на Министерството на финансите, отдел „Специален”. Това е само едно от перата, по които „черната каса” се попълва с безотчетни средства.
Началникът на Пето управление на ДС (Управление за безопасност и охрана, УБО) е натоварен всяка година да изплаща тайно на „четири” очи безотчетните средства на кръга от номенклатурни кадри от висшия управленски апарат на БКП, като всеки от получателите на тези средства се разписват срещу името си в отчетни тетрадки, които началникът на УБО си води и съхранява в секретна каса.
След промените се установява, че Българската комунистическа партия е финансирана незаконно от държавния бюджет по време на своето съществуване.
Държавните органи на демократична България доказват на базата на документи, че на компартията са предоставени незаконно за периода 1952-1990 г. 2,2 млрд. лв. и 703 000 долара. Отпускането на тези средствата е ставало със секретни решения. Милионите за БКП са маскирани под кодовото название „Просвещение-А”, а средствата за казионния БЗНС под „Просвещение-Б”. Изтеглянето им се осъществява чрез устни разпореждания.
В периода 1961-1990 г. по време на управлението на БКП са създадени в чужбина над 450 задгранични фирми на различни български външно-търговски организации и предприятия с българско участие, като в тях са вложени най-малко 712 млн. долара (за уставен капитал и рефинансиране).
Още през 60-те години са установени значителни финансови злоупотреби и скриване на печалби от дейността на някои от печелившите задгранични дружества. Тази тенденция продължава през 70-те и през 80-те години.
През 80-те години се налага нова тенденцията в партийната политика по отношение на инвестициите, свързани с дружествата с българско участие зад граница. Тя се изразява в закупуването на цели производствени предприятия, изпаднали в несъстоятелност или в предфалитно състояние предимно във ФРГ и в Австрия. Основната фигура, която лансира и налага тази политика във висшето ръководството на БКП, е Огнян Дойнов. Главният аргумент за хвърлянето на значителни валутни и кредитни ресурси е, че подобни придобивки ще осигурят път до все по-силно ограничения по това време достъп до модерни западни технологии. В тях са вложени значителни средства от над 130 млн. долара, като резултатът от трансфера на технологиите, с каквато цел са закупени, е отрицателен. Сред тази група дружества са фабриките за леярски машини „Рьоперверк“ – ФРГ, дружеството за производство на бутилираща техника „Ортман и Хербст“ в Хамбург, ФРГ и фирмената групировка „Хохлойтнер“ във Виена, Австрия за производство на профили и PVC дограма .
Само в „Рьоперверк” са налети 100 млн. западногермански марки. Три години след дейността на дружеството под комунистическо управление, наетата да направи анализ консултантска фирма „Требак“ (ФРГ) констатира, че положението във фирмата е ужасяващо. „Оценката ѝ беше, че през последните години дружеството е било една каца без дъно“ , посочва пред прокуратурата през 1991 г. Стоян Христов, ръководещ отдела за задграничните дружества в Министерството на външноикономическите връзки (МВИВ). „Требак“ стига до заключението, че ръководството на „Рьоперверк“ не познава пазарите, конкуренцията, няма качества да организира производствения процес. Освен това е създало представа у работниците, че и да губи, и да печели, НРБ има някакви висши интереси да поддържа „Рьоперверк“.
През 1989 г. „Рьоперверк” фиксира шокиращите 76 млн. марки загуби за дружеството. Въпреки това и към 1989 г. министър Христо Христов продължава да твърди, че покупката на дружеството е правилно решение, че с него е осигурен достъп на български производители до западния пазар, че е била създадена възможност за трансфер на технологии, за достъп до някои ембаргови стоки.
През 1985 г. е закупено хамбургското дружество „Ортман и Хербст“ за производство на бутилираща техника. В основата на сделката стои от Петко Данчев, по това време един от изгряващите млади управленски кадри в БКП и председател на корпорация „Биотехника“, впоследствие на Асоциация „Химическа промишленост и биотехника“. Българските участници заплащат 9 млн. германски марки за 75 процента от дяловете при номинална стойност 4,8 млн. Акционери стават СО „Хранинвест“ – Стара Загора, с 57%, БИСА със 7,5%, Минералбанк със 7,5% и „Биоинвестинженеринг” с 3%. Малко след това става ясно, че при проучването на фирмата е „пропуснато“ да се установи, че предоставеният баланс е манипулиран.
Дружеството е изкарано печелившо, а всъщност е имало несъбираеми вземания за 2 млн. марки. Поради недостиг на оборотни средства лихвите от постоянните банкови кредити са възлизали на над 1 млн. марки годишно. Загубата за 1985 и 1986 г. възлиза на над 3,5 млн. марки. Започва наливане на милиони марки за спасяване на фирмата от фалит. Ревизията на Държавния финансов контрол към Министерството на икономиката и планирането през 1988 г. констатира куп нередности в хамбургското дружество.
В ревизионния акт е посочено, че „от анализа на крайните финансови резултати е видно, че през 1985 г. фирмата е приключила със загуби 1,6 млн. марки, през 1986 г. загубата е 3,5 млн., 1987 г. – 2,8 млн., или общо до 31 декември 1987 г. загубата е в размер на над 8 млн. марки. По предварителни данни и 1988 г. ще приключи със загуба от 2 млн. марки” . Наливаните периодично милиони обаче не спасяват положението. През 1989 г. то е катастрофално, като дружеството е натрупало загуба от общо над 23,4 млн. марки.
В началото на 1986 г. правителството със задна дата дава зелена светлина на вече закупената друга фалирала западна фирма – австрийската групировка „Хохлойтнер“. Нейните пасиви и активи заедно с тези на фирмата „Интербауелементе“ са изцяло закупени от корпорация „Химическа промишленост“, стопанския химически комбинат в Ботевград (СО „Пластхим“) и ВТО „Химимпорт“ на обща стойност 12 млн. щатски долара. Крупната инвестиция е осигурена чрез гаранционен заем от Минералбанк. Оказва се, че както и при другите задгранични производствени предприятия, в които комунистическото управление налива милиони, и при „Хохлойтнер“ липсва кадрови капацитет и опит да се управляват подобни дружества на западния пазар. Фирмената групировка тръгва бързо към втори фалит. Назначената през 1987 г. ревизия констатира провала на сделката от самото ѝ начало:
„Като последица от закупуването на фирмата в предпазен конкордат при наличието на решение за съдебна ликвидация са причинени вреди на държавата в размер на 230,8 млн. австрийски шилинга, или 10,8 млн. лева при курс 1 лев за 14,2 шилинга към ноември 1987 г. Горните щети произлизат от предоставените от България средства на групировката, които са използвани неефективно.“
През 1988 г. е предложено на премиера Георги Атанасов да разреши да се симулира фалит на фирмата, за да се спре по-нататъшното наливане на средства в нея. „Загубите щяха да са много повече от вложените дотогава 239 млн. шилинга, или около 18 млн. долара. Инициаторите по закупуването на фирмата реагираха на предложението за фалит нормално, както тогава се реагираше. Никой не търсеше отговорност за нищо“ , разказва Васил Владимиров от МВИВ. Генералният директор на „Химимпорт“ Бело Белов го допълва:
„До фалит се стигна, за да не фалираме после с по-големи суми. Нямахме никакъв опит, не знаехме даже как да работим по тази фабрика. Не е имало никакви служебни последствия. Морални имаше, защото, така или иначе, независимо какво си направил се стигна до едно явление, което носи не само загуба, но и всички последствия на грозотата.“
Веднага след промените в България бившият председател на БИСА Иван Пехливанов ще обобщи най-точно: ”Случаят „Хохлойтнер“ нагледно показва голямата разлика между нашумелите по това време лозунги за „революционно, коренно преустройство в мисленето и действието” и истинските реалности ”.
През 1980 г. започват проучвания за търсене и добив на нефт в Либия, които ще се превърнат в една от най-скъпо струващите авантюри на комунистическото управление, предприети зад граница. Загубите от нея надхвърлят 200 млн. долара и се изразходват от регистрираното задгранично дружество „Българска нефтена компания“. За разлика от другите фирми в чужбина, милионите долари са предоставени от държавния бюджет. Авантюрата на комунистическото управление се предхожда от подписаното от Тодор Живков и либийския лидер Муамар Кадафи и протокол за сътрудничество, в една от клаузите на което е посочено, че НРБ ще участва в проучването и добива на нефт в Либия.
Преди това Живков е убеден в изгодата на начинанието от министъра на металургията и минералните ресурси Стамен Стаменов, прочул се с екстравагантните си идеи. На НРБ са предоставени райони за проучване от Либия, в които преди това са извършени сондажи от западни държави и които са изоставени поради минималния процент вероятност за откриване на нефт. Въпреки това комунистическото ръководство не се отказва и в резултат на това в пясъците на либийската пустиня потъват 200 млн. долара без никакъв резултат.
Размерът на дълга (непогасен) по валутните кредити, предоставени от Българската външнотърговска банка на стопански организации и предприятия за периода 1985-1990 г. има следното изражение по години:
- 1985 г. – 59 634 712 щатски долара;
- 1986 г. – 89 083 960 щатски долара;
- 1987 г. – 127 537 603 щатски долара;
- 1988 г. – 235 410 876 щатски долара;
- 1989 г. – 376 201 376 щатски долара;
- 1990 г. – 463 648 899 щатски долара.
Направен е изводът, че няма създадена организация от страна на Министерство на външната търговия, която да следи размера на реализираната от дружествата печалба и сумите, подлежащи на внасяне. Поставянето на въпроса за скритите печалби се открива и в други материали, свързани със задграничните фирми. В един от тях се прогнозира, че „умишленото задържане на печалбата в задграничните фирми след време ще се върне като валутни дивиденти при приватизацията на държавните фирми“.
Дори в направените ревизии обаче обща сума не се споменава. За каква глобална сума от печалбите става въпрос разкрива едно писмо на Националната служба за защита на конституцията (контраразузнаването) от 1991 г. до Главна прокуратура. В него се посочва, че непреведените печалби на задграничните фирми възлизат на около 1 млрд. долара и че злоупотребата с тях вече е започнала. Ето и цялото негово съдържание:
„Бившите ВТО (сега държавни фирми и акционерни фирми) през последните години, използвайки своите задгранични смесени дружества, са отклонявали част от печалбата по експорта в чужди банки. Предполага се, че сумата е около 1 млрд. долара, като лихвите са използвани и за лични облаги. Това е било възможно, тъй като държавата не е упражнявала контрол по постъпващите суми в страната дали съответстват на експертните фактури.
В частност акционерната фирма „Електроимпекс“ е привела валутни средства директно на задграничните си смесени дружества „Фар“ – Милано, Италия, и „Елпром“ – Боркен, Германия. Установяване и уточняване на отклонените валутни средства може да стане от Министерството на финансите и МВИВ чрез ревизиране на всички договори, сключени през последните години, и съпоставянето им със заприходените суми, отчетени по експортните фактури.“
Никой никога не успява да върне тези средства на държавата.
