Убийства и отвличания

По време на своето управление БКП използва убийствата и отвличанията като средства за разправа със свои противници. Тези „мокри поръчки” са част от арсенала на Държавна сигурност, която прилага богатия съветски опит по тази линия.

Обект на отвличания и убийства стават български политически емигранти с активна дейност и критична позиция срещу комунистическия режим в България. В архивите на Държавна сигурност съществуват преки доказателства за засилена тенденция при използването на „мокри поръчки” през 70-те години на ХХ век.

От една страна това се обяснява с нарасналите възможности на Държавна сигурност, а също така и с подписването през 1972 г. на първото по рода си споразумение за сътрудничество между МВР-ДС и съветския КГБ. В резултат на това КГБ предоставя на по-малкия си „брат” своя опит, секрети и техническа база. КГБ споделя опита по вербуването, обучението и използването на агенти за извършването на „остри мероприятия”, както и предоставя на ДС редица технически средства за постигане на целите, сред които бързо действащи отрови и уреди за тяхното изстрелване.

От друга страна именно през 70-те години на ХХ век се засилва критиката срещу режима на БКП от страна на редица по-изявени политически емигранти, а като цяло това е десетилетието, през което в българската политическа емиграция тече процес на обединение.

Използването на „мокри поръчки” от Държавна сигурност е узаконено от висшия политически орган на БКП – Политбюро на ЦК начело с първия секретар Тодор Живков през 1973 г. Политбюро приема строго секретно „Основно положение за работата на разузнавателното управление” – базисният документ за функционирането на Първо главно управление на ДС (ПГУ, разузнаването).  В устройствения документ за дейността на разузнаването е  включено извършването на „остри” операции, като е указано:

„Разузнавателното управление планира, подготвя и извършва на територията на капиталистическите и развиващите се страни остри агентурно-оперативни мероприятия срещу обекти на противника и лица, които се занимават с активна вражеска дейност или са извършили престъпления срещу НРБ.”

На оперативен език  „остри” мероприятия означават изключително секретни операции, свързани със саботажи, отвличания и физически ликвидации на определени лица, чиято дейност не може да бъде неутрализирана по друг начин. Употребата на такива крайни средства са копирани от СССР. Убийствата са често използвано средство още от времето на Ленин за ликвидиране на политически врагове, чрез НКВД. Впоследствие тази политика е продължена от следващите съветски лидери чрез КГБ.

Архивите на бившето ПГУ изобилстват от документи, разкриващи, че обекти на „остри” мероприятия са редица български емигранти. Сред тях са Благо Славенов (БНФ), с активна дейност в Италия – разработван под псевдонима „ЛИБЕРТО”, Стефан Табаков, председател на Българската социалдемократическа партия в изгнание с център Виена – разработван под псевдонима „ЖУРНАЛИСТ”, Асен Мандиков – „ТАРЗАН”, зам.-завеждащ на българската секция на радио „Свободна Европа“ в Мюнхен, Ценко Барев – „БАРОН”, член на БНК, а впоследствие председател на емигрантската организация Българско освободително движение и др.

Най-известната жертва на политическите убийства, които комунистическият режим извърша чрез своя репресивен апарат срещу представител на българската политическата емиграция е писателят Георги Марков (1929-1978). Един от най-обещаващите писатели от своето поколение Георги Марков (виж профила му в сайта – ТУК) придобива известност в писателските среди в България в началото на 60-те години на ХХ век.

След смачкването на Пражката пролет от войските на Варшавския договор през 1968 г. в България режимът засилва цензурата в изкуството. Всички пиеси на Георги Марков са свалени от театрите в София и провинцията и през юни 1969 г. той заминава за няколко месеца при брат си в Италия, който е имигрирал още в началото а 60-те години.

Комунистическата власт отказва да удължи престоя на Георги Марков в чужбина и го превръща в политически емигрант. През 1971 г. той се установява в Лондон и малко по-късно започва работа като журналист в българската секция на радио Би Би Си. След това става сътрудник на българската секция на радио „Дойче веле”, а през 1975 г. радио „Свободна Европа” започва да излъчва откъси от неговата бъдеща книга „Задочни репортажи за България”. Тя е най-подробната панорама за живота в България по времето на комунизма. В края на излъчваните близо 3 години „Репортажи” Георги Марков си позволява да отправи критики лично към генералния секретар на БКП Тодор Живков и да разкрие подробности от неговия характер и стил на управление, като го обвинява в пълно подчинение на Кремъл.

С помощта на КГБ Първо главно управление на ДС (ПГУ, разузнаването) организира „неутрализирането” на писателя, който разработва под псевдонима „СКИТНИК”. За целта КГБ предоставя на по-малкия си „брат” бързо действаща отрова и уред за нейното изстрелване, а ПГУ подготвя и обучава свой агент за изпълнение на операцията.

Атаката срещу Марков е извършена на 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон – на връх рождения ден на Тодор Живков. Агент на ПГУ изненадва писателя, като изстрелва с малък пневматичен уред микроскопична сачма с отрова в задната част на бедрото на десния му крак. Когато усеща болката и се обръща Марков вижда как непознат мъж изпуска чадъра си, заблуждавайки го, че случайно го е ударил с чадъра.

Критикът на комунистическият режим и Живков умира в лондонска болница от отравяне на кръвта на 11 септември 1978 г. При аутопсията е открито чуждо тяло (сачмата) на мястото на убождането в крака. Съдебно-медицинската експертиза заключава, че смъртта му е настъпила по насилствен начин, а Скотланд ярд започва разследване за убийството му (виж повече за разследването на убийството на Георги Марков след промените в България – ТУК).

През юни 1977 г. комунистическият режим и Държавна сигурност преживяват една от най-тежките измени през цялата си история – тази на офицера от Първо главно управление на ДС Владимир Костов (виж профила му – ТУК) във Франция. На 27 юни 1977 г., в деня, когато Политбюро подпечатва новата агресивна политика срещу „вражеската” емиграция, Костов и съпругата му Наталия напускат българското посолство в Париж и поискват политическо убежище от френските власти, като журналистът разкрива своята принадлежност към българската Държавна сигурност. От 1974 г. Костов работи като кореспондент на Българската телевизия във френската столица, но това е официалното прикритие за разузнавателната му дейност. Мотивът на кадровият служител за измяната е тоталната зависимост на България от Съветския съюз.

След измяната му Владимир Костов е осъден в НРБ задочно на смърт от военен съд. През август 1978 г., броени дни преди операцията на Първо главно управление на ДС срещу Георги Марков в Лондон, ПГУ прави неуспешен опит да „изпълни” присъдата срещу Костов в Париж. На една от спирките на парижкото метро той получава удар в гърба, като забелязва непознат мъж да се оттегля в навалицата. Вдига температура, но няколко дни по-късно се възстановява.

След като в средата на септември 1978 г. английските медии разпространяват новината, че от тялото на внезапно починалия Георги Марков в Лондон е извадена микроскопична сачма, Костов се обръща към френската полиция и постъпва в болница, за да се изследва мястото в гърба, където е бил наранен. Направена му е операция и в присъствието на двама следователи от Скотланд ярд от тялото му е извадена съща миниатюрна сачма като при Марков, която детективите с протокол взимат и занасят в Англия.

При направения сравнителен анализ идентичността между двете сачми е потвърдена, както и състава на сплавта, от която са направени – 90% платина и 10% иридий, за да не бъде изхвърлена от тялото. В случая с Владимир Костов лекарите приемат, че той оцелява вероятно, защото сачмата е попаднала в мускулните тъкани, а не близо до мрежа от кръвоносни съдове и отровата не е могла да се разпръсне.

Покушението срещу Владимир Костов в Париж и убийството на Георги Марков в Лондон през 1978 г. се предшестват от друга остра операция на Държавна сигурност, насочена срещу представител на „вражеската” емиграция – отвличането на Борис Арсов (виж профила му – ТУК), председател на Съюза на българските революционни комитети (СБРК) от Дания през 1974 г.

Като бивш служител в стопанската полиция до 1945 г. Арсов (1915-1974) е въдворен през 1949 г. в концлагерите „Богданов дол” и „Белене”, а през 1962 г. е осъден за разпространение на анонимни материали срещу комунистическата власт. След излежаването на присъдата е многократно уволняван от работа и през 1970 г. е принуден да напусне нелегално родината си. Минава през няколко лагери за емигранти в Италия и Германия, като през 1971 г. се установя в Дания, гр. Орхус.

В края на 1972 г. създава емигрантска организация „Съюз на българските революционни комитети” (СБРК). Издавания от него бюлетин “Левски” е трибуна, от страниците на който Арсов призовава за масова  „съпротива против червената тирания”. Той предвижда БКП да бъде свалена от власт чрез обща стачка и масови демонстрации, които да преминат в народно-освободителна революция, като комунистическата партия, ДКМС и профсъюзите  бъдат разпуснати.

Дейността на Арсов бързо става известна на Държавна сигурност. Срещу него и членовете на СБРК, които са млади български емигранти, Второ главно управление на ДС (ВГУ, контраразузнаването) образува през 1973 г. групово дело за оперативна разработка под псевдонима „ТЕРОРИСТИ”. Предвидено е Арсов да бъде убит от агент „МАРИНОВ” – българин, изведен от ДС в Западна Европа няколко години по-рано и внедрен във „вражеската” емиграция, като за целта е изготвен специален строго секретен план за „обезвреждането” на председателя на СБРК. В документа подробно е описано как агентът да действа, ако използва тъп предмет, нож или отрова. Този документ и други разобличаващи методите на ДС документи са запазени в досието му, което не е унищожено след промените в България. Въпреки, че на агента са платени 6000 западногермански марки той се уплашва и не извършва убийството на Арсов.

След този провал ВГУ пристъпя към отвличането на емигранта, като в операцията участват оперативни работници под прякото ръководство на зам.-министъра на вътрешните работи ген. Григор Шопов. През април 1974 г. те успяват да отвлекат Арсов от датския град Орхус заедно с архива на СБРК, като го лъжат, че няма да му се случи нищо и ще го върнат на семейството му, към което той изпитва носталгия. С помощта на група разузнавачи от ЩАЗИ Арсов е прехвърлен от Западен Берлин в Източен Берлин, а оттам със самолет е отведен в София.

Държавна сигурност планира чрез подготвени от нея „самопризнания” на Арсов да компрометира българската политическа емиграция. Председателят на СБРК обаче отказва да сътрудничи на ДС в плана ѝ за назидание е осъден на 15 години строг тъмничен затвор. 59-годишният Арсов е вкаран в Пазарджишкия затвор, известен като затвора на Държавна сигурност. Затова че не успява да го пречупи ДС го убива през декември 1974 г. Въпреки пълната му изолация в единична килия и изземването на всичките му лични вещи той е намерен обесен в килията му на две вратовръзки. Погребан е набързо още на следващия ден в гробището на самия затвор, като близките му са допуснати в последния момент и им е забранено да разгласяват смъртта му (виж повече за разследването на убийството му след промените в България – ТУК).

Архивите на Държавна сигурност са запазили доказателства, че преди Георги Марков мишена на Първо главно управление на ДС става бившият кандидат-член на ЦК на БКП Петър Семерджиев (виж профила му в сайта – ТУК). След 9 септември 1944 г. той е обещаващ партиен кадър, но кариерата му свършва неочаквано през 1949 г., когато е арестуван и осъден като един от обвинените в заговор срещу властта комунистически функционери след политическия процес срещу Трайчо Костов – подпреседател на Министерския съвет и висш партиен функционер, завършил със смъртна присъда по обвинение в антисъветска дейност, разпоредено от Сталин.

Семерджиев лежи в различни затвори в страната и в лагера „Белене”, а през 1956 г., след Априлския пленум, на който Живков е утвърден като партиен ръководител, е освободен. Партийното му положение обаче не е възстановено и той едва си намира работа. През 1973 г. ДС му разрешава да пътува в чужбина със съпругата си Ема Герон, която заема ръководен пост в Европейската федерация по спортна психология, като за Семерджиев пред ДС гарантират видни партийни кадри. Той и съпругата му обаче не се завръщат и емигрират в Израел, тъй като Герон е българска еврейка.

От Ерусалим, където се установяват, Семерджиев  започва да изнася важна информация от кухнята на БКП, до която той е имал достъп, по радио „Свободна Европа”. ПГУ я оценя като „най-концентрираната антикомунистическа информация”, която дотогава е излъчвана от радиостанцията.

ПГУ образува разработка срещу Петър Семерджиев под псевдонима „РЕНЕГАТ” и подготвя план за извършване на „остро мероприятие” срещу него през 1975 г. Въпреки че установява неговото местоживеене, маршрут и месторабота Държавна сигурност не успява да извърши планираното му убийство, защото не разполага с агент, който да действа на територията на Израел. КГБ също не помага в случая, макар ДС да докладва за антикомунистическата дейност на Семерджиев в Москва. Междувременно той е осъден задочно на 15 години затвор в НРБ.

ПГУ пристъпва към втори вариант – операция под кодовото име „ИНФЕКЦИЯ”, чрез която се опитва да компрометира Семерджиев. Поискано е от източногерманската ЩАЗИ да фалшифицира документи на Гестапо, чрез които Петър Семерджиев да бъде изкаран агент на нацистите, работил за тях преди 9 септември 1944 г. и предавал български евреи. Чрез активно мероприятие тези фалшиви материали са публикувани в западната преса с цел Семерджиев да стане обект на преследване от страна на израелските власти, при които е намерил убежище.

Операцията не постига целта си, а Петър Семерджиев продължава разобличителната си дейност до края на комунизма, като режимът в София и ДС го определя като един от тримата най-опасни критици на комунистическата система заедно с Георги Марков и Владимир Костов. Изключително предпазлив в контактите си и спазвайки конспиративност при пътуванията си извън Израел Семерджиев става свидетел на краха на комунистическата система в България и в страните от съветския блок през 1989 г.