line head

Националните предателства на Българската комунистическа партия

По време на своя режим БКП извършва три национални предателства. Първото е свързано с насилствено денационализиране на Пиринския край*, което провежда при Георги Димитров по указания на Сталин през 1946 г. Второто и третото са през 1963 г. и 1973 г. и се отнасят до предложенията на висшето партийно ръководство начело с Тодор Живков за присъединяването на България и сливането ѝ със СССР.


Насилственото помакедончване на Пиринския край

На 22 ноември 1947 г. Министерството на народната просвета издава окръжно №423, с което нарежда да бъдат въведени поправки при преподаването на учебния материал по география и история. Документът онагледява докъде се простира националното предателство на БКП по въпроса за Пиринския край. Поправките в учебника по география са следните:

  • Когато се говори за Югозападна България, да се обяснява, че долината на р. Места, Пирин планина, средното течение на р. Струма от Кочериново на юг се включват в Пиринска Македония. За Пирин да се говори не като за българка планина, а да се разглежда като планина в Македония. При разглеждане на населението в България да се говори, че в нея живеят и македонци.
  • Замяна на изречение „Македония бе присъединена към България” с „Македония бе окупирана от България” в учебниците за II клас.
  • В учебника за III клас да се обяснява, че Струма на юг от Рила, река Места и Пирин влизат в Пиринска Македония, а в урока за населението на България да се казва, че в Пиринска Македония живеят главно македонци.
  • В учебника за VII клас да се говори, че в Пиринска Македония живеят главно македонци, че в Америка има много българи от България, а не от Македония.


Въведени са и поправки в учебниците по история, сред които  трябва „Самуиловата държава да се разглежда не като Западна България, а като държава на македонските славяни”, „Климент и Наум да се изтъкват като южнославянски просветители и книжовници”, а „Братя Миладинови и други учители и книжовници от възраждането да не се определят като българи, а като македонци”.

Това е само един малък щрих от последствията на предателската политика, която ръководството на БКП, води от 1944 г. за насилствено помакедончване на българите в Пиринския край.

През януари 1934 г. Комунистическият интернационал приема със секретна резолюция за първи път признаването на съществуването на отделен македонски народ и македонски език в крак с новата тогава политическа линия, зададена от Кремъл. Тя е наложена в БКП и Югославската комунистическа пария, които започват да изпълняват московския план за формиране на ново национално съзнание сред българите в Македония.

През лятото на 1946 г. в Москва се провежда обща българо-югославска среща, на която Сталин се разпорежда българските комунистически власти много по-интензивно да развиват „македонско съзнание” сред българите в Пиринския край. Изпълнението не закъснява. На Августовския пленум на ЦК на БКП от 1946 г. е взето решение за отваряне на училища, в които да се преподава на новосъздадената македонска езикова норма и „македонска” история през прочита на зараждащата се македонска историография.

В резултат на партийните решения се откриват Македонски народен театър в Благоевград (май 1947 г.), Македонска пътуваща книжарница и се провеждат редица други „македонски” мероприятия. В същото време комунистическото правителство в България реорганизира или разпуска традиционно силните сред македонските българи научни и културно просветни организации Македонски научен институт, Илинденска организация и Съюз на македонските емигрантски организации. Компартията предава голяма част от наличните им книги и етнографски находки, включително останките на Гоце Делчев, на Социалистическа република Македония.

През 1948 г. възниква конфликт в съветско-югославските отношения, в резултат на който не се реализира идеята за Балканска федерация. На този фон са разгледани и влошените двустранни отношения между България и Югославия и преустановяване на културно-националната автономия на Пиринска Македония.

Предложението на Тодор Живков за 16-та република на СССР

По време на управлението си Тодор Живков отправя две тайни предложения до СССР за приемането на България като 16-та република на съветската империя. Първият път е до Никита Хрушчов през 1963 г., а вторият до Леонид Брежнев десет години по-късно. Само отказът на Хрушчов е пречката България не само да загуби своя суверенитет, но и да престане да съществува като самостоятелна държава.

Въпросът за присъединяването на България към СССР се обсъжда на пленум на ЦК на БКП на 4 ноември 1963 г. (виж онлайн цялата  стенограма от заседанието – ТУК).

На него изказалите се говорят за „общо семейство” със Съветския съюз и за това, че българските „комунисти не са възпитавани другояче, освен да считат, че Съветският съюз е наше отечество”, че „едва ли ще има по-голяма радост” от това да видят българския народ  „във великото семейство на съветските народи” и това, че „ние самите, сме лелеели в гърдите си мечтата да превърнем нашата страна в частица от великия Съветски съюз”, като изразяват готовността веднага да започнат  „фактически да осъществяваме тази мечта”.

Тодор Живков, който по това време освен първи секретар на ЦК на БКП е и председател на Министерския съвет и вече е инкасирал първия таен фалит в своето управление, заявява дословно:

„Политбюро смята, че след този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да било и където и да било. Да не забравяме, че великобългарският шовинизъм е много дълбоко вкоренен в некои среди и хора в нашата страна. Аз не говоря за бившите хора. Имам предвид членове на партията, особено в средите на интелигенцията и в некои среди на младежта. Ние трябва да държим сметка за това. Ние няма да правим сливане от ден до пладне, а навеки, което ще бъде образец за всички страни. Ето защо трябва да се подготвим.”

Суверенитетът като „народът да има ядене”

За това колко опростенчески смисъл е влагал Тодор Живков в разбирането на националния суверенитет на страната са показателни думите му от 13 юли 1963 г., произнесени пред комунистическия елит в зала „Георги Кирков” на Партийния дом по повод идеята за сливането със СССР:

„Суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът – щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата.”


Третото предателство: Сливане със Съветския съюз
под формата на „всестранно сътрудничество”


След като Хрушчов отклонява решението на Политбюро на ЦК за присъединяване през 1963 г. на България към Съветския съюз, през юли 1973 г., когато на власт в СССР е Леонид Брежнев, висшето партийно ръководство на БКП прави втори опит То обсъжда приемането на документ, предложен от Тодор Живков под заглавието „Основни насоки за развитието на всестранното сътрудничество със СССР в етапа на изграждането на развито социалистическо общество в НРБ”, предвиждащ тотална съветизация на страната. Стенограмата от пленума на ЦК показва пълната подкрепа на партийната върхушка към постановките на Живков.

Както и през 1963 г. и през 1973 г. членовете на ЦК се надпреварват във възхвала на мъдростта на първия партиен и държавен ръководител. Предложението на Живков е определено  като „преломен момент в историческия път на българския народ”, и „нова ера в историческото развитие” на страната,което „създава нови изключителни възможности за бързо изграждане на развито социалистическо общество у нас”, като не е пропуснато да се подчертае, че „идните поколения ще се гордеят с това дело, ще ни бъдат благодарни, особено на първия секретар на БКП, другаря Тодор Живков”

Големите съмнения, че българското общество ще подкрепи поредния опит за тотално обвързване със Съветския съюз, дори и съмнения към партията му, се съдържат в изразената тогава позиция от Живков, който настоява това да се запази в тайна:

„Очевидно не е целесъобразно да се публикува документът, който беше изнесен пред настоящия пленум на ЦК. Не е целесъобразно също така да се представи в този вид на цялата партия. Не бива такъв документ да попада в западните вражески централи, защото ще има да го навиват две години.”

При посещението на Брежнев в България през септември 1973 г. Живков се договаря приобщаването на България към СССР по всички направления и всички сфери от обществено-политическия живот да се запази в тайна: „Ние се споразумяхме със съветските другари да не разгласяваме широко нито документа, приет от юлския пленум, нито нашата съвместна договореност с КПСС да действаме в това направление.”

Интеграцията със СССР е първостепенна политика на Живков и след смъртта на Брежнев през 1982 г. до идването през 1985 г. на Михаил Горбачов начело на Съветския съюз, който не е така доброжелателно настроен към българския комунистически ръководител, както предшествениците си в Кремъл.

През 1992 г. след встъпването си в длъжност главният прокурор Иван Татарчев заявява в първото си интервю, че ще потърси отговорност за националното предателство от отговорните партийни лица за опитите да превърнат България в 16-та република, както и за насилственото принуждаване на българите в Пиринския край през 1946 г. да се отказват от българската си народност, но до края на мандата си (1999) той не прави това.

* В статията е използвана информация от книгата на Веселин Ангелов „Хроника на едно национално предателство” – политика и последици от опитите за насилствено денационализиране на Пиринския край в периода 1944-1949 г., ИК „Гергана”, 2004 г.