Преследване, компрометиране и разлагане на „вражеската” емиграция
В българската политическа емиграция, след съветската окупация на страната през есента на 1944 г., са обособени три групи емигранти. Първата е свързана с напусналите страната в периода 1944-1946 г. Някои от тях като дипломати, стопански дейци, студенти, са заварени извън страната преди окупирането ѝ от Червената армия, други я напускат непосредствено преди 9 септември 1944 г., трети бягат след започване на червения терор.
Втората по-голяма вълна от политически емигранти се оформя сред процеса и убийството на земеделския лидер Никола Петков през 1947 г. и смазването на политическата опозиция в страната. Масово спасение зад граница търсят привържениците на земеделците. Това е периода, в който започва национализацията и насилствената колективизация, които принуждават много дребни градски собственици и селяни да изберат пътя на емиграцията чрез бягство от родината си.
Третата вълна започва в началото на 50-те години на XX век и продължава до 1989 г. Всички, които решават да заменят комунизма със свободно съществуване на Запад чрез бягство, формират българската емиграция, която комунистическият режим определя като „вражеска” до своя крах. Българите, избрали свободата, са наричани от комунистическата власт „бегълци”, „изменници” и „невъзвращенци”. В началото на 50-те години на ХХ век висшето партийно ръководство насочва вниманието си към политическата емиграция. В този период шпиономанията е в разгара си и режимът възприема тезата, че „вражеската” емиграция е проводник на специалните служби на западните страни.
По това време тоталитарното управление на комунистическата партия е превърнало България в територия, оградена с мрежи, свободното пътуване в чужбина е забранено и заменено с изключително ограничителен режим, контролиран от Държавна сигурност, а срещу нарушителите на границата се стреля. Българската политическа емиграция никога не наброява внушителна цифра за разлика от страни като Полша, Чехословакия или ГДР. В докладна записка до Политбюро на ЦК на БКП от 1966 г. председателят на Комитета за Държавна сигурност Ангел Солаков посочва, че като „изменници на родината” са регистрирани 5933 лица и 372 невъзвращенци. В доклад до Политбюро през 1974 г. МВР обобщава, че от 9 септември 1944 г. дотогава от България са избягали около 10 500 български граждани, без в тази цифра да са включени невъзвращенците от турски произход.
Емиграцията става обект на противодействие от три управления на ДС – Първо главно управление (ПГУ, разузнаването), Второ главно управление (контраразузнаването и Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия, създадено през 1967 г.
През 60-те години ПГУ проявява по-голяма активност по отношение на българите зад граница. Негови приоритети стават основните емигрантските организации. Това са Български национален комитет (БНК) и Български национален фронт (БНФ) с лидери Георги М. Димитров и Иван Дочев.
БНК е емигрантска организация, чийто център се формира в Израел още през пролетта на 1941 г. от земеделци, ръководени от земеделеца Г. М. Димитров (Гемето), след като страната се присъединява към Тристранния пакт. БНК се противопоставя на обвързването на България с Третия райх. Седалището се мести в Кайро и поддържа най-близки контакти с английското командване в Близкия изток.
След установяване на сталинския модел на социализма в страната и жестоката разправа с опозицията, БНК е регистрирана като антикомунистическа организация във Вашингтон (1948) с лидер Г. М. Димитров. От 50-те години на ХХ век центърът на комитета е в Париж, Франция.
Организацията има комитети в Париж, Мюнхен, Триест, Виена, Истанбул, Калифорния, Чикаго. През 1969 г. по инициатива на лидера на БНК Г. М. Димитров е създадено „Временно ръководство на БЗНС в чужбина”.
БНФ е емигрантска организация, създадена в Германия (1948) от Българския противоболшевишки съюз на д-р Иван Дочев, Българския клуб на д-р Матей Жейков и бивши привърженици на БЗНС и Демократическия сговор. По-късно централата на БНФ е преместена в Чикаго, САЩ. В ръководството му влизат д-р Иван Дочев, д-р Георги Паприков, инж. Ангел Гъндерски, д-р Александър Любенов, д-р Христо Попов, д-р Димитър Вълчев и др.
Поставя си за задача борбата срещу отечественофронтовската власт в България и възстановяване на Търновската конституция. Още в първите месеци от основаването си БНФ привлича значителна членска маса от бивши привърженици на Съюза на българските национални легионери, Националното социално движение на проф. Александър Цанков, запасни офицери и др. и се превръща в една от големите организации на българската емиграция. В програмата на фронта е заложено „обединение на всички български национални сили, намиращи се в капиталистическите страни, и с подкрепата на западните сили да се води борба против социализма в България”.
БНФ разчита чрез печатна пропаганда, меморандуми до западни правителства и сътрудничеството с всички антикомунистически международни организации да влияние върху общественото мнение и политическите кръгове в свободния свят. ДС обаче приема, че организацията действа по указания на ЦРУ в съответствие със стратегията на САЩ.
През 1952 г. организацията се разцепва на две формации. Основните центрове на БНФ са в САЩ, където се премества лидерът д-р Иван Дочев, водач на Българските национални легиони, осъден на смърт от „народния” съд в Русе и в Мюнхен, ФРГ – начело с д-р Димитър Вълчев, член на ръководството на легионерите.
Държавна сигурност приема, че „вражеската” емиграция се активизира от западните специални служби и се използва за „борбата против народната власт” и с „подкрепата на империалистическите сили се бори за реставрация на буржоазния режим в България”. След създаването на Шесто управление то също насочва вниманието си към вражеската емиграция. В неговата структура е предвиден отдел, който да работи по „остатъците от контрареволюционни елементи” и изменниците. Идеологическото управление на ДС, известно още като политическата полиция по време на комунизма, приема, че капиталистическите разузнавания, контраразузнавателни и полицейски органи провеждат идеологическа диверсия срещу НРБ, като използват най-активно и различните антинародни и вражески задгранични организации и изменнически центрове.”
Постановките на ДС за „вражеската” емиграция са зададени в няколко секретни „Б” решения на Политбюро на ЦК на БКП. През 1966 г. висшето партийно ръководство отменя амнистиите на бегълци. Тогава е прието, че „вражеската” емиграция и нейната дейност налага „да се вземе по-определена линия на разлагане, изолация и пресичане възможностите ѝ за провеждане на подривна дейност срещу нашата страна”. Данните на КДС сочат, че даваните амнистии не са постигнали очаквания ефект, като в страната са се върнали само няколко десетки души.
Освен отмяната на амнистиите за бегълци е разпоредено на българските официални представителства, служителите в тях, временно пребиваващите на Запад специалисти, членове на делегации и туристи да провеждат линия на изолация на изменилите на родината и невъзвращенците, които работят против България. Репресивните мерки нарушават основни човешки права и на близките на емигрантите в страната. Забранено е излизането зад граница на близките на лидерите на „вражеската” емиграция.
През 1974 г. Политбюро все пак използва като повод 30-годишнината от датата 9-ти септември, когато влиза във властта и дава амнистия за бегълци, които не са загубили българското си гражданство. В доклада на МВР по този случай е посочено: „Една трета от избягалите след 1964 г. лица са предимно млади хора, специалисти с висше образование, попаднали под западно влияние. Около 40% от избягалите са на възраст от 20 до 30 години и 32% от 30 до 40 години”.
Във Франция, отделно от БНК и БНФ, се обособява ядро от българска емиграция, което проявява активност чрез различни просветни организации.
През 1977 г. Политбюро на ЦК на БКП, ръководено от Тодор Живков, приема секретно „Б” решение №17 относно: „Усъвършенстване работата за ограничаване и обезвредяване дейността на българската вражеска емиграция и за подобряване подбора и подготовката на българските граждани, заминаващи зад граница”. С решението си ръководството на комунистическата партия на практика втвърдява политиката спрямо българската политическа емиграция. Върхушката на БКП се опасява чрез активната българска емиграция да не се създаде опозиционен център в страната.
Решението става факт две години след конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа от 1975 г. в Хелзинки, където СССР и останалите страни от Източния блок подписват споразумения подписват споразумения в различни области, сред които и спазването на човешките права.
Решението на Политбюро за обезвреждане на „вражеската” емиграция е предшествано от съвещание на секретарите на централните комитети на комунистическите партии през март 1977 г. в София. На него е обсъдено по-нататъшното развитие и задълбочаване на идеологическото сътрудничество между „братските” партии.
Именно на него съветските пердставители настояват за прилагането на по-твърда линия срещу дисидентите.
В документът на Политбюро се третират всички ключови въпроси по „ограничаване и обезвредяване дейността на българската вражеска емиграция”.
В преформулирането на политиката срещу „враговете” зад граница заляга тезата, че „разузнавателните служби на противника и подривно-пропагандните му центрове насочват усилията си за по-активно целенасочено и диференцирано използване на различните категории емигранти за подривна дейност срещу България в условията на разведряване в международните отношения”.
Първостепенна задача за МВР-ДС срещу емиграцията е да се насочи „главно към компрометиране и разлагане на нейните организации, засилване на съществуващите и създаване на нови противоречия вътре в тях и между тях и недопускане на обединяването им. Да се дискредитира и парира дейността на най-активните емигрантски ръководители, да се насажда недоверие в специалните служби на противника към тях и техните сподвижници”.
МВР, МВнР, идеологическите ведомства и институти и средствата за масова информация са задължени да провеждат съгласувани мероприятия за системно изучаване и успешно противодействие на идейно-диверсионните действия, провеждани от противника чрез емигранти и техните организации, за разобличаване и прекратяване на антибългарската им дейност.
Политбюро набелязва и мерки, които драстично противоречат на духа на споразумението в Хелзинки за спазване и зачитане на основни човешки права. То разпорежда активно действащи бегълци и невъзвращенци да се лишават от българско гражданство, да се прекъснат връзките им с техни родственици в страната. МВР и МВнР са задължени да разработят единна дългосрочна програма за провеждане на последователна и ефикасна дейност срещу „вражеската” емиграция.
Властите са задължени да не допускат бягства от страната. Висшето партийно ръководство разделя българската емиграция на “вражеска” и лоялно настроена към режима в България. За втората категория не се прилага ограничаването на връзките с роднини и семейства в страната и гражданството им се запазва.
Решението на Политбюро е взето след подробен доклад на министъра на вътрешните работи ген. Димитър Стоянов от 30 май 1977 г. В него той изтъква необходимостта от нови мерки поради настъпилите изменения в условията, при които се провежда политиката и оперативната работа срещу емиграцията.
„Подчертан е стремежът им да активизират вражеската емиграция в провеждането на идеологическа диверсия, главно за повишаване ефективността на радиопропагандата, за внасяне и разпространение в страната на инкриминирана литература, произведения на изменници от социалистическите страни или за оказване на разложително идеологическо въздействие върху български граждани, временно пребиваващи в капиталистическите и развиващи се страни”.
След приемането на този документ от Политбюро през 1977 г. Първо главно управление на ДС извършва опита за убийство на изменилия ѝ в Париж офицер от ДС Владимир Костов и убийството на най-активния критик на комунистическия режим писателя Георги Марков в Лондон през 1978 г., които дават голяма отражение върху активността на политическата емиграция (виж повече рубриката „Мокри поръчки”).
През 70-те години в Западна Европа българската политическа емиграция се обединява в нова организация – Българско освободително движение (БОД). Тя става една от най-масовите и просъществува до началото на 90-те години на XX век. Води началото си от БНК, който след смъртта на д-р Г. М. Димитров (1972) изпада в известна пасивност. Основатели на движението са земеделеца Ценко Барев и група негови съмишленици: Тончо Карабулков, Емил Антонов, Стефан Левордашки, Иван Барев, Иван Ангелов, Фотю Георгиев, Благо Славенов и др.
Започва дейността си през ноември 1973 г., когато Ценко Барев издава сп. „Бъдеще”. Първата му по-значителна проява е организираният събор на българските политически емигранти от САЩ, Канада и Европа в Чикаго (САЩ) през юли 1975 г. За председател на организацията и главен редактор на печатния му орган е избран Ценко Барев.
БОД разгръща оживена международна дейност. През февруари 1991 г. се саморазпуска. Ръководните му дейци и по-голямата част от членовете му се завръщат в страната. Архивните документи показват, че дори и през 1990-1991 г. Държавна сигурност продължава да следи българските емигранти, особено онези, които още в този период се завръщат в България.
