Стефан Богданов (1910-1986) е активен участник в нелегалното комунистическо движение и партиен функционер след 9 септември 1944 г. Баща му е строител по железницата, а майка му произхожда от занаятчийско семейство. Привлечен е от комунистическите идеи още като ученик. През втората половина на 20-те години по-големият му брат Петър Богданов е куриер на ЦК на БКП в София, който през 1942 г. при провала на ЦК на БРП (к) е един от общо 11-те осъдени на смърт за нелегална и просъветска дейност партийни функционери, сред които е и Антон Иванов, Никола Вапцаров и др.

След като завършва Търновската гимназия семейството на Стефан Богданов се премества в София и той е приет за студент във Физико-математическия факултет на Държавния университет. Малко по-късно е изключен оттам за активна нелегална дейност. Привлечен е за инструктор на ЦК на Българския комунистически младежки съюз.



През 1932 г. е изпратен от българската Работническа партия в СССР като легално излиза от страната с алиби, че ще следва в Чехословакия. Озовава се в Берлин, а оттам на едно от германските пристанища с фалшив чешки паспорт на името на Вацлав Разкошний се качва на съветски параход и пристига в Ленинград, СССР.

През 1932-1933 г. изкарва специална школа към Коминтерна в Москва, където става свидетел на съветската мизерия и репресии. През 1934 г. с фалшив чешки паспорт се връща в Прага, а оттам с фалшив документ, че е следвал инженерство се завръща в България. Става инструктор в орготдела на ЦК на БКП. В мемоарите си посочва , че „всички от нашето семейство бяха с години „клиенти на г-н Гешев [Никола Гешев, началник на отдел „А” в Обществена безопасност при Дирекцията на полицията] и той се обръщаше винаги към нас фамилиарно, с малките ни имена”.

По време на един от арестите му в Дирекцията на полицията в сградата на „Лъвов мост” е затворен в килия, в чието съседство е задържана студентката Елена Баракова от гр. Пещера, за която по-късно се жени. Осъден е на 7 години и 6 месеца затвор за членство в компартията, която по това време е забранена.



Освободен е през 1937 г. с амнистия, дадена след раждането на престолонаследника Симеон II. След излизането от затвора е привлечен за сътрудник на съветското военно разузнаване. За една година създава в София, Варна и Пловдив три нелегални информационни центъра, снабдени със собствени радиопредаватели.

Арестуван е за нелегална дейност и е въдворен в лагерите „Гонда вода” и „Кръсто поле”. През февруари 1942 г. е освободен от „Кръсто поле”. След провал на една от нелегалните радиопредавателни групи по вина на руснаците през октомври 1942 г. Стефан Богданов е арестуван в София и осъден на доживотен затвор. затворен е в затвора в Плевен, където лежи до 9 септември 1944 г.



Веднага след става първият началник на отделение „Б” (контраразузнаването) на Държавна сигурност, пост на който остава до 1949 г. Преди арестуването на Трайчо Костов през 1949 г., Стефан Богданов е преместен от контраразузнаването за началник на следствието в ДС, а след това е завеждащ културния сектор при Вълко Червенков, председател на Комитета за наука, изкуство и култура по това време.



През септември 1949 г. Богданов е арестуван и разследван в продължение на две години. През 1951 г. е осъден на 15 години затвор по обвинение, че участва в тайна организация, ръководена от Трайчо Костов, целяща да събори народната власт. Лежи седем години в Софийския централен затвор, в Бургаския затвор и лагера „Белене”. Изолиран е в единична килия в Бургаския затвор, като през 1953 г. е преместен в лагера „Белене”, а през 1954 г. е върнат отново в Бургаския затвор.

Освободен след Априлския пленум 1956 г., когато е реабилитиран. След реабилитацията му е директор на Българска фотография, а после е изпратен като търговско аташе в Швейцария (1965-1969).

Съветник е на министъра на земеделието (1970), но освободен от поста, след като изпраща писмо до ЦК на БКП в защита на Солженицин. През 1981 г. отново е арестуван, разследван и изключен от партията.

Стефан Богданов е автор на едни от най-ценните мемоари за комунистическите репресии в България, писани от високопоставен партиен функционер и служител на Държавна сигурност. Спомените му са написани през различни периоди и са публикувани през 1991 г., като части от тях се появяват в опозиционния в. „Демокрация” още преди първите свободни избори през юни 1990 г. Описва скалъпените политически процеси срещу Никола Петков, както и срещу пасторите на евангелистката църква. „Въобще нашият социализъм се оказа най-жестокият тоталитаризъм, най-жестоко насилие срещу другомислещите”, посочва Богданов.

В спомените си Стефан Богданов описва намесата на съветските съветници във вътрешните работи на България и най-вече за тоталното подчинение на следствието на Държавна сигурност на Москва, чрез което в страната се извършва разправа по съдебен път с неудобните, включително и в партийните редици.

Богданов свидетелства за чудовищната инквизиция, на която самият той е подложен от следователите „алхимици”. Той посочва, че по жестокост полицейският терор дори не може да сравни със „сегашния ужас”. Пребиван, държан денонощно изправен и буден в продължение на седмици и чрез разтапяне на ставните мазнини следствието е искало да признае, че е подслушвал съветската легация и телефоните на Георги Димитров и Васил Коларов. В мемоарите си свидетелства:

„Тогавашният министър на вътрешните работи Антон Югов, една посредствена политическа фигура с безкрайна преданост към Сталин и към съветниците на Берия, изпратени у нас като консултанти в МВР и Държавна сигурност, беше верен и подмазващ се пред Георги Димитров паж на насилието...

Всички незаконни убийства и „ликвидации” на “класови врагове” се осъществяваха по лични разпореждания на Югов чрез кроткия негов послушник Руси Христозов. Някъде в указанията си за кървав терор той се аргументираше и с личните нареждания на Г. Димитров…

Държавна сигурност беше изцяло подчинена на съветските съветници на Берия и моите многократни доклади за техните произволи в службата страхливо бяха отминавани и от Югов, и от Р. Христозов… Ръководители на най-големите извращения в ДС бяха прикрепените към всяко отделение съветски чекисти.”

Престоя си в „Белене”, най-големият лагер за политически противници на комунистическия режим, създаден в България, Богданов описва с думите:

„В началото на 1953 г. ме изпратиха в ужасния лагер „Белене”. Той бе по образеца на сталинските лагери, чиито различни варианти големият съветски писател Александър Солженицин описва в историческата си книга „Архипелаг Гулаг”. Българският вариант „Белене” обаче е наша самобитна проява под съветски инструктаж, който Държавна сигурност бе усъвършенствала с допълнителни български зверства.

Жестокостите надвишаваха многократно режима на лагерите у нас [преди 9 септември 1944 г.], през които аз също съм минал. В „Белене” се работеше адски, за да се живее свински.

Най-тежката наказателна група се състоеше от 45 души, които спяхме в безпрозоречна течаща барака на дървени нарове при пълна тъмнина и скотски условия. Спяхме бе отопление, като нахлузвахме всичките си дрехи, за да бъдем „готови” за тревожния сигнал в 5 часа сутринта, който ни вдигаше за работа. В студ и виелица се притискахме плътно един до друг, строени в редиците, и така ни подкарваха като добитък с полицейски кучета отстрани и с практикуваното вече предупреждение, че крачка вляво или крачка вдясно се третира като бягство и подлежи на разстрел.

Като издевателство над невинните жертви на тоя убийствен режим при входа на лагера бе сложен голям циничен надпис: „Ако врагът не се предаде, него го унищожават!” Максим Горки.

Тук аз видях отчаяние и страх в много мои познати революционери и приятели, които мелницата на нашия фашистки „социализъм” беше превърнала в развалини.”

Признание в края на живота: Социализмът е победа

на „прогресивните сили“ над здравия разум

В края на живота си Стефан Богданов се отнася все по-критично към комунистическия режим, на който е служил. По тази тема води дълги разговори с двамата си синове Петър и Стефан зад граница. Малко преди да почине дописва финалната страница на разобличаващите комунистическа партия мемоари:

„Чувствам, че целия си съзнателен живот, от детството до старостта си, съм жертвал за една нарочна идеология, която противоречи в практиката си на основните права на човека и на свободния дух в човешкото общество, винаги маскиран с демократични фрази, а по същество – едно брутално насилие върху човешката личност и световния прогрес, или както заключава едно вицово определение на социализма – това е победа на „прогресивните сили“ над здравия разум…. Написах тези заключителни мисли в Швейцария през май 1986 г.“

Стефан Богданов почива в края на май 1986 г. в Германия. Цитираният  финален текст от неговите мемоари той прави писмено неслучайно в Швейцария. Този текст е реакция на изказания от сина му Петър упрек: „Ти на колена трябва да паднеш пред българския народ за това, което ти и твоите партийни „другари” сте му сторили!“